Не казвай сбогом [bg]

Няколко седмици по-късно оживлението секна, полезните занимания спряха, сякаш една сутрин той просто се събуди под прашна и очукана табела „Защо да си правя труда, мамка му!“. Очите му помръкнаха. Сега гледа телевизия, зяпа порно по интернет, обикаля телевизионните канали за порно. Тъпче се с храна, която доставят у дома, а кутиите от стиропор обляга до препълненото кошче. Не говори с мен, държи се, все едно говоренето му причинява физическа болка и аз съм зла жена, задето го принуждавам.

Едва-едва свива рамене, когато му съобщавам, че съм уволнена.

— Това е ужасно, съжалявам — казва. — Ти поне имаш пари.

— Ние имаме пари. Обаче си харесвах работата.

Той запява „Не можеш винаги да имаш каквото искаш“ фалшиво, пронизително, олюлява се, танцувайки, и аз разбирам, че е пиян. Късно следобед е, денят е красив, с ясно синьо небе, а в нашата къща е усойно, навсякъде се усеща сладникавият мирис на стара китайска храна, завесите са дръпнати и аз започвам да обикалям стаите и да проветрявам, да дърпам завесите, да плаша прахоляка, а когато стигам до сумрачния хол, се препъвам в една чанта на пода, после в още една и още една като котката от анимационния филм, която попада в стая, пълна с миши капани. После запалвам осветлението и виждам десетки торбички от магазини, от каквито не пазаруват хора без работа. Скъпарски мъжки магазини за поръчкови костюми, където продавачите показват вратовръзките една по една, преметнати през ръката си, на клиенти, настанени в кожени кресла. Боже, все поръчкови неща.

— Какво е това, Ник?

— За интервюта за работа. Ако отново започнат да наемат хора.

— Толкова много ли ти трябваха?

— Имаме пари — усмихва ми се той мрачно, със скръстени ръце.

— Няма ли поне да ги закачиш?

Блийкър е разкъсал няколко пластмасови опаковки. До костюм за три хиляди долара виждам малка купчинка котешко повърнато, по поръчкова бяла риза е полепнала оранжева козина, където е спал котаракът.

— Не, няма — ухилва ми се Ник.

Никога не съм му натяквала, всъщност доста се гордея, че никога не натяквам. Затова се вбесявам, че Ник ме принуждава да натяквам. Склонна съм да приема известна немарливост, мързел, вялост. Съзнавам, че съм по-подреден човек от него и се старая да не му натрапвам чистофайната си и организирана страна. Ник не е мъж, който ще се сети да пусне прахосмукачка или да почисти хладилника. Той просто не забелязва такива неща. Добре де, нямам нищо против. Но държа на определен стандарт на живот — според мен е нормално боклукът да не прелива извън кофата, чиниите да не стоят неизмити в мивката с петна засъхнало бурито по тях. Това се очаква от свестния и зрял съквартирант. А Ник вече нищо не прави, затова се налага да натяквам, което ме вбесява: „Превръщаш ме в нещо, което никога не съм била и не съм искала да бъда — досадница, понеже не спазваш своята част от съвсем елементарна уговорка. Не го прави, не ми харесва“.