Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
По-висшите форми — колко относителна категория е това! — сега обаче изведнъж изчезнаха, значи престанаха да произвеждат и въглероден двуокис. И запасите някой ден ще привършат — а дали този ден ще настъпи след сто хиляди години или сто милиона години, е наистина без значение, тъй като няма нито часовник, нито календар, който да определи срока. Отмирането на едната половина на живия свят неизбежно ще доведе до изчезването и на другата. Смяната на местата, превземането на властта и едновластието при това положение е само привидно, случайно и преходно явление, едно трепване в нарушаването на равновесието. Победителят вече носи отровата в тялото си, както в класическите драми.
Логиката на последователността определено ме ободри и ми върна моментното душевно равновесие. Почти развеселен, превключих на по-висока скорост и докато профучавах под шатрата на буйно разлистените дървета, дори се радвах, че съм се освободил от потискащия град. (Интересно, а донякъде е и характерно, че два фактора въобще не ми минаха през ума: възможността за това, че неизброимите, но все пак настъпващи милиони години могат да създадат противосредството на опустошението и че природните процеси са изброими, но заместими. Другият, невзет предвид фактор, беше причината за настъпилата катастрофа: онова, което наруши равновесието в природата, можеше или може в бъдеще да създаде и нови обрати! Нека ми служи за оправдание това, че всички тези последствия на практика вече лежат извън обхвата на оставащите ми години. Чудно ли е тогава, че за някои от тях съм забравил?)
Заобиколих онази черна кола, която, естествено, още стоеше напреки на пътя — обрасла, овехтяла, но неподвижна, там, където се срещнах с нея първия ден. Междувременно невидимият симулатор в съзнанието ми се е приспособил към избледнелия свят и видът на входа на Института не събуди у мен никакви чувства. Изглеждаше ми такъв, какъвто е бил винаги. Жълтите парцали на охраната стояха на входа като познати при бариерата. Вдигнах единия пистолет — затворът му не помръдна. Прясната ръжда бе свършила хубава работа. Хвърлих го и опипах джоба на сакото си: издуваше го револверът на генералния директор. Изглежда, инстинктът за самоотбрана е неизкореним, макар и да знам, че няма срещу какво да се отбранявам. (А ако имаше, ако трябваше в това положение да се защищавам, не би ли било още по-ужасно?)
Бутнах нагоре бариерата и минах под нея с колата. Наистина нямаше смисъл да се мотая пеша из голямата територия на Института. Кому ще навредя, ако мина с колата по покритите с чакъл пътеки? Ако мина с колата по вече занемарената, избуяла трева? Кому ще навредя и главното: кой може да ми попречи?
Колата послушно се затъркаля, накъдето я насочвах.
Минах пред сградата на дирекцията, където нямах никаква работа, и се насочих към малката горичка, където се криеше КП-то. Не стигнах съвсем до входа, а само до края на горичката, защото сгъстените корони се провисваха до капака на мотора, търкайки се о предното стъкло, и ми пречеха да виждам. От земята бяха изпълзели корени, щръкваха пред колелата като сгърчени пръсти и с подли удари затрудняваха и правеха несигурно движението ми. Всъщност ставаше въпрос само за няколко крачки… Спрях двигателя, слязох и хванал в едната си ръка чантата с ръкописа и магнетофонната лента, а в другата силен прожектор, се доближих пеша до КП-то. Въпреки че и тези няколко крачки не се оказаха леки, тъй като в гъсталака от клони — със заети ръце — можех да си проправям път само с лакти. От време на време можех да премина само наведен до кръста, а понякога и пълзейки на колене. За щастие миниатюрната джунгла се простираше само на няколко десетки метра и входът на КП-то беше под носа ми.
Вратата се отвори лесно и аз — сякаш едва вчера съм бил тук за последен път — влязох като у дома си в шлюза, после в познатия коридор между стените, между слоевете бетон и КП. Изглежда тогава съм бил затворил след себе си вратата на КП стената, когато съм излязъл. Тъй като сега и двете ми ръце бяха заети, трябваше за момент да положа на земята или чантата, или прожектора, за да отворя вратата. Този незначителен момент от действието за части от секундата стана толкова значителен, че кръвта напусна главата ми и трябваше да се подпра с рамо на стената, за да не падна.
Тъй като в момента на навеждането осъзнах, че прожекторът в ръката ми не свети, въобще не го бях включил, когато минах през първата врата.
Въпреки това в малкото помещение, което нямаше прозорци, беше светло: осветителните тела по стената, покрити с матови стъкла и защитени с решетки, излъчваха равномерна светлина.