Живи разкази (чути и записани в кръчма)

Десантна част е започнала учение. Съвместно учение на СА и БНА…

Вниманието на генерала е привлечено от един парашутист, може би последният, който скочи. Парашутът му е с неправилна крушовидна форма и стремително пропада надолу. „Но какво прави той? Отваряй запасен!“ — крещи генералът. Сякаш чул заповедта, пропадащия надолу парашутист отваря запасния парашут и го изхвърля силно встрани и нагоре. Въздушното течение грабва току-що отворения парашут, издига го нагоре, но не успява да го изпълни, дори напротив, усуква го около главния, така че двата парашута взаимно се погасят и увисват. Парашутистът полита със страшна скорост все по-надолу, все към земята. Преминава и изпреварва всички в устрема си. „Край, загина момчето“ — виква генералът и се отдръпва от стереотръбата, нежелаещ да гледа смъртта.

— Гледайте, гледайте! — крещи млад капитан и забравил от вълнение за субординацията, тика големия си морски бинокъл в ръцете на генерала. Генералът машинално поема бинокъла, фокусира и вижда. Друг парашутист, който е останал по-високо нагоре, се е освободил от парашута си и пикира стремително надолу към своя другар. Настига го, блъска се в него и го обхваща с ръце и крака. В ръката му проблясва нож, прерязва коланите на усуканите парашути, излита над главите им и се разтваря парашут. Секунда-две по-късно двамата прегърнати парашутисти се изгубват от погледите и се скриват във високите треви на коилото.

— Линейка, ама живо! — крещи щастливо генералът, търчейки стремглаво надолу по хълма, без да се съобразява с побелелите си коси. Скача бързо в джипа си, показва посоката на шофьора и продължава да крещи възбудено: „Карай бързо, там един от българите … двама с един парашут … ще оцелеят! Карай бързо, карай!“ Шофьорът надува докрай джипа и се носи начело на кавалкадата от щабни автомобили, които бързат в посоката на генерала. Пристигат и генералът скача, без да чака пълното спиране на автомобила, той бяга към двете момчета. Едното лежи възнак и непогасеният парашут го придърпва, издувайки се от лекия напор на вятъра. Другото момче е седнало, прегърнало е коленете си и плаче. Генералът го вдига, избърсва сълзите му, тиква му в ръцете автомат и му виква: „Бягай, настигай колоната, воювай и за двамата!“ После прикляка над лежащия войник. Момчето е в безсъзнание. На два-три пръста под лявото коляно, пробила плътта и плата на униформения панталон, стърчи острата ръбата кост. От раната на фонтани струи кръв. Възрастният човек потръпва, но вади финския нож на пострадалия, реже въжетата на парашута, за да освободи войничето. След това с парче от тях пристяга лявото бедро, кръвта се успокоява и сега съвсем леко струи. Дотичват лекари, избутват встрани генерала, слагат пострадалия войник в носилка и поемат към линейката. Другият парашутист, все още замаян от докосналата го с крилото си смърт, стиска автомата и плаче. „Ще се оправи ли Графа? Той ми спаси живота.“ Внезапно генералът виква на лекарите: „Чакайте!“ — доближава до носилката, сваля иглата от вратовръзката си и я закачва на войнишката куртка. Маха с ръка на лекарите, „тръгвайте“, и гледа с мълчаливо признание лежащото в носилката момче. Признание за стореното и съжаление за невръчения медал. После отива до другото момче, подбутва го към веригата. Оттам се носи сухия трясък на калашниците, атакуващите десантчици са захапали предния край на противниковата отбрана. Генералът гледа към веригата на атакуващите бойци, гледа след бягащото, за да ги настигне момче, гледа ги и навярно вижда себе си — млад лейтенант в една истинска война, вижда и другарите си, и живите, и мъртвите, и тихо започва да си тананика една стара немска войнишка песен: „Имах аз един приятел, по-добър не ще намериш ти!“ Отива и сяда в джипа. Нарежда да го откарат в наблюдателния пункт…