Живи разкази (чути и записани в кръчма)

Когато всички млъкнаха и ме загледаха, очаквайки моята история, неистово се притесних, но реших да пробвам с една история. Една история, която се надявах и надявам да събуди дремещата човещина, ако я има още жива. Ето тази история, която се е случила през далечната 1984 г., през месец май, някъде в степите на средна Азия, територия на бившия Съветски съюз. Представете си…

Степ, равна, безкрайна и жълтозелена, с каменистосиви петна на хълмовете си. Слънцето — огромна огнена костенурка, която бавно, съвсем бавно изпълзява изпод покрова на нощта и започва да се катери, нагоре, напред. Стадо джейрани пасат в северното подножие на невисока могила. Могилата на някой хан, владетел, споменът за когото времето е изтрило. Джейраните пасат там, защото могилата скрива тревата от лъчите на безпощадното слънце и все още тревата е зелена и сочна. Изведнъж всички животни спират да пасат и започват да гледат нагоре към върха на могилата. Джейраните са неподвижни, като омагьосани каменни статуи. Слабият полъх на вятъра довява до тях непознати миризми и шум. Тук в степта непознатото е страшно, то е заплаха. Животните гледат неразбиращо как тревата на върха на хълма се издига, земята се раздира и от процепа се показват големи рога, рога, които завършват не с остри върхове, а с големи изцъклени очи. Ужасени, степните антилопи се хвърлят в стремителен бяг далеч от страшното чудовище. После от върха се чува човешка реч, глас, който стегнато и отсечено рапортува: „Другарю генерал лейтенант, стереотръбата ви е издигната, началото на учението е дадено, време до зрителен контакт със самолетите — 2 минути.“ Върхът на могилата е наблюдателен пункт, а отмятането на камуфлажната мрежа и поставянето на стереодалекогледа са човешките, по-скоро военни действия, които прогониха животните. Група офицери излизат от вкопания блиндаж и уставно следвайки старшия по звание и длъжност, се насочват към стереотръбата на генералския далекоглед. Всички държат в ръцете си бинокли, химикали, бележници, ежат се като петли, готови са да дебнат и най-малката грешка на участниците в започващото учение, за да могат на разбора след учението да блеснат пред старшите с академичните си военни познания. Лекият утринен ветрец носи далечен шум, който доближава постепенно и нараства в грохот на ниско летящи тежки самолети. Като по команда офицерите вдигат биноклите до очите си, генералът се навежда към стереотръбата, настройва я и започва да следи самолетите. Те са тежки военно-транспортни илове, придружавани от звено изтребители за охрана. Иловете прелитат над наблюдателния пункт, захождат и после от тях започват да се отделят малки черни точки, които стремително политат надолу. В биноклите тези точки придобиват човешки форми, над които разцъфтяват бледожълтите цветчета на огромни маргаритки — парашути.