Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Ето тя беше тук, сред гостите, и ръката на Греъм държеше нейната, когато му бе представена официално и когато тя го приветства с „добре дошъл“ в Голямата къща и в цялото имение, с глас, който, той беше сигурен, можеше да се извива в песен — глас, който можеше да се роди само в недрата на това високо гърло и на тези гърди, така дълбоки въпреки цялата й деликатност.
Седнал на масата срещу нея, той неволно тайно я наблюдаваше. Макар и да участваше живо в общия весел и шеговит разговор, погледът и мислите му бяха заети с домакинята.
Едва ли друг път Греъм бе вечерял сред по-чудновата и по-пъстра компания. Купувачът на овци и кореспондентът на „Скотовъдец вестник“ бяха все още тук. Малко преди първия звън на гонга бяха пристигнали три автомобила мъже, жени и девойки, общо четиринадесет души, които щяха да останат до по-късно, за да се приберат по луна. Греъм не можа да запомни имената им, но подразбра, че те идваха от някакъв град, разположен в една долина на тридесет мили от имението, наречен Уикънбърг, и, види се, бяха провинциални банкови чиновници, хора със свободни професии и богати фермери. Те бяха много весели и жизнерадостни и си разменяха последните шеги и анекдоти на най-новия жаргон.
— Напълно ми е ясно — обърна се Греъм към Паола, — че ако домът ви продължава да е такъв керван-сарай, какъвто го виждам от идването си насам, излишно е да се мъча да запомням имената и хората.
— Отлично ви разбирам — съгласи се със смях тя. — Но това са все съседи. Отбиват се по всяко време. Мисис Уотсън, там до Дик, е от старата земевладелческа аристокрация. Дядо й, Уикънбърг, е дошъл тук от Сиера Невада в 1864 година. Градът Уикънбърг е взел неговото име. А онази хубавичка тъмнокоса девойка е дъщеря й…
И докато Паола му описваше в общи линии случайните гости, Греъм така усилено се мъчеше да разгадае самата нея, че чу едва половината от онова, което тя му казваше. Първата му преценка беше, че най-основното й качество е нейната естественост. След това пък реши, че това е веселостта й. Но и двете заключения не го задоволиха и той усещаше, че не е напипал същността й. Тогава изведнъж блесна истината — гордостта. Това беше! Тя прозираше в погледа й, в стойката на главата й, в къдравите кичурчета на косата й, в чувствителните й ноздри, в подвижните устни, във всяка линия и извивка на овалната брадичка, в малките й ръце с очертани мускули и вени, които той от пръв поглед разбра, че са ръце на пианистка, която прекарва дълги часове до пианото. Да, гордостта, във всеки мускул, във всеки трепкащ нерв — осъзнатата, силна, пламенна гордост.
Тя можеше да е весела и естествена, палава като момче и женствена, готова за всякаква шега и лудория, по над всичко притежаваше гордост — трепетна, мощна, проникнала в цялото й същество, основна особеност на личността й. Тя беше жена откровена, пряма, честна, свободолюбива, демократична; но с нея никой не можеше да си играе. На моменти му се струваше, че излъчва блясък на стомана — на остра, скъпоценна стомана. Създаваше впечатление за сила, но в най-сдържана и деликатна форма. Той свързваше представата си за нея със сребърна струна, с тънка скъпа кожа, с плитка от косите на девойки от Маркизките острови, с раковина на бисерна мида или с направен от слонова кост наконечник на ескимоско копие за ловене на риба.
— Добре, Аарън — чуха те гласа на Дик, прозвучал от другия край на масата в моментно затишие, — ето ви една мисъл от Филипс Брукс, върху която можете да поразсъждавате. Той казва, че „истински великият човек винаги чувствува до известна степен, че неговият живот принадлежи на народа му и че всичко, с което го е дарил Бог, му е дадено за цялото човечество“.
— Значи, признахте най-после, че вярвате в Бога? — запита с добродушна насмешка този, когото Форест назова Аарън. Той беше тънък, дълголик брюнет с маслинена кожа, с блестящи черни очи и с дълга, много черна брада.
— Да пукна, ако знам дали вярвам — отвърна Дик. — Впрочем изразих се само символично, затова може да го наречете, както искате: нравственост, добро, еволюция.
— Човек няма защо да мисли според строгите предписания на логиката, за да бъде велик — намеси се един тих слаб ирландец с изтънели и протрити ръкави. — И по силата на същото правило много хора, които най-правилно преценяват световните явления, изобщо не са велики.