Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Изправи се на крака. Сега бе най-удобният момент да се разтърси и да намери нещо. Малко преди да тръгне, една мисъл го възпря. Ами ако загуби ориентация в гората и не успее да намери обратния път дотук? Може би трябваше да маркира дърватата, докато ходи…
Прекъсна мислите си и реши, че е идиот. Разбира се, пеша лесно би се загубил. Но кой бе казал, че трябва да ходи пеша? Пробно разпери криле и се увери, че сковаността и умората са го напуснали. С въздушна експлозия отскочи от полянката и се устреми към небето. Зад него Брайън се изхлузи изцяло върху тревата и захърка още по-силно. Но само след секунди Джим забрави за рицаря долу. Бе истинско удоволствие, че се намира отново във въздуха. Няколко мощни маха го издигнаха над върховете на дърветата. Той изви в кръг, за да погледне отгоре полянката и да запомни как изглежда отгоре. След това се извиси и тя се сля с окръжаващата я околност. Доволен забеляза, че отвисоко мястото и поточето, което течеше през него, се открояваха доста ясно в далечината.
Като остави на полянката Брайън сам на себе си, Джим изви отново и полетя над гората, за да я проучи.
От въздуха тя изглеждаше като парк. Големите дървета бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго и между тях ясно се виждаше земята. За нещастие на горкия му стомах наоколо не се забелязваше никаква храна. Огледа се за Ара, но и от него нямаше помен. Беше безсмислено да се рее над гората, като се изключеха удоволствието от полета и мисълта, че трябва да оползотвори времето си. В съзнанието му се прокрадна чувство за вина.
Не се беше сетил за Анджи откакто се бе срещнал с рицаря. Дали тя наистина се чувстваше добре? Може би трябваше да направи опит да отиде и сам да разбере?
С тези мисли той се остави да бъде носен от ветровете. Безпокойство както при спомена за писъците на мраколаците накара кожата на врата му да потръпне. Единственият начин за преодоляване на опасенията, каза си той,, бе да отиде и да се увери, че Анджи е добре. Наставленията на Каролинус да стои настрана от Прокълнатата кула, докато събере придружители, с които да победи Тъмните сили, наистина нямаха смисъл. Трябваше сам да реши какво да прави.
Сепна се, защото откри,че се намира най-малко на неколкостотин метра височина и продължава да се издига и да се носи напред с вятъра, духащ право към тресавището и морския бряг — обратно по пътя, по който бяха дошли с Брайън. Всъщност вече бе уловил въздушното течение и бавно, в планиращ полет се носеше към мястото, където се съединяваха Големия път и морето. Щом осъзна това, той чу как в съзнанието му отекват писъците на мраколаците. Над тях се извисяваше тънък шепот, който го зовеше към Прокълнатата кула.
— Сега… — говореше гласът. — Ела сега… не се бави… ела сам, сега…
Джим се възпря, вледенен от ужас, и рязко се наклони на една страна, политайки назад към гората, където бе оставил спящия Брайън. Почти веднага след като се обърна, ехото и шепотът изчезнаха, както одеве бе изчезнал Ара, и сякаш никога не се бяха появявали.
Наистина ли ги бе чул? Или просто си въобразяваше?
Отърси се от въпросите с усилие на волята. Със сигурност не си бе въобразил, че несъзнателно се бе издигнал нависоко и че вятърът го бе носил право към Прокълнатата кула. Оказа се, че е много уязвим към виковете, идващи оттам, и това го обезпокои. Вчера не беше така, дори когато отиваше към кулата. По някакъв начин писъците на мраколаците бяха отворили канал, през който Тъмните сили можеха да го викат при себе си. И в такъв случай независимо, че грозните малки твари бяха прогонени, Тъмните сили печелеха нещо с атаката си.
Или… толкова ли беше просто? Ара без съмнение бе пристигнал в критичния момент. Не беше ли съвпадението с появяването на мраколаците прекалено хубаво, за да е истина? Ами ако Тъмните сили изобщо не възнамеряваха мраколаците да го унищожат? Ако за целите си не искаха смъртта на Джим Екерт, а отиването му в тяхната кула?
Още една смразяваща мисъл. Джим разбра, че би желал Каролинус да е наблизо, за да го попита. Но нещо му подсказваше, че на магьосника нямаше да му е приятно да го види, дори при положение, че успееше да долети до Звънящата вода, да открие Каролинус и да се върне при Брайън до обяд. Каролинус бе сметнал за по-важно от всичко останало той да последва пътя, по който ще намери придружители.
Е, мислеше си Джим, докато се носеше ниско над Линхамската гора обратно към полянката и спящия рицар, поне се бе сдобил вече с двама придружители — Брайън и Ара. Сега, след като решително се отдалечаваше от Прокълнатата кула, установи, че моментното му подозрение към Ара се бе изпарило. Не беше ли Ара близък приятел на Горбаш от години? Наистина, с доста свиреп характер, но нямаше нищо потайно, тъмно или скрито зад тази свирепост. Качествата му изпъкваха явно, така че всеки можеше да ги види.