Наследници [The Summons-bg]

14

На площада в Клантън имаше три заведения, две за бели и едно за чернокожи. Посетителите на „Старата чайна“ бяха най-вече банкери, адвокати и търговци, хора с престижни професии, които обсъждаха важно борсата, политиката и голфа. „При Клод“, ресторантът за чернокожи, съществуваше от четирийсет години и предлагаше най-добрата храна.

„Кафето“ беше предпочитано от фермерите, полицаите и работниците, които си говореха за футбол и лов на птици. Хари Рекс често ходеше там, също като още няколко адвокати, които обичаха да ядат с хората, които представляваха. Тук отваряха в пет сутринта всеки ден освен в неделя, а към шест обикновено беше пълно. Рей паркира недалеч от входа и заключи колата си. Слънцето пропълзяваше на изток над хълмовете. Рей щеше да пътува около петнайсет часа и се надяваше да се прибере към полунощ.

Хари Рекс се беше уредил с маса до прозореца и джаксънски вестник, който вече бе пренареден и сгънат така, че ставаше неизползваем за всеки друг освен за самия него.

— Някакви интересни новини? — попита Рей. В Кленова градина нямаше телевизия.

— Никакви — измърмори Хари Рекс, без да сваля очи от редакционните статии. — Ще ти изпратя всички некролози. — Той побутна една омачкана част от вестника с размерите на книга с меки корици. — Искаш ли да прочетеш това?

— Не, трябва да тръгвам.

— Ще хапнеш ли първо?

— Да.

— Хей, Дел! — провикна се Хари Рекс. Барът, сепаретата и другите маси бяха пълни с говорещи и закусващи мъже, без нито една жена.

— Дел още ли работи тук? — учуди се Рей.

— Дел е жена без възраст — отвърна Хари Рекс и помаха с ръка. — Майка й е на осемдесет, а баба й е на сто. Тя ще работи тук дълго след като нас с тебе ни заровят.

Дел не обичаше да й крещят. Пристигна с кана кафе и смръщени вежди, които се отпуснаха, когато разпозна Рей. Прегърна го и каза:

— Не съм те виждала от двайсет години.

После седна, стисна ръката му над лакътя и започна да нарежда какъв човек бил съдията.

— Страхотно погребение, нали? — попита Хари Рекс.

— По-хубаво не съм виждала — отвърна Дел, като че ли това трябваше едновременно да утеши и впечатли Рей.

— Благодаря — рече той с очи, насълзени не от скръб, а от коктейла евтини парфюми, който се носеше от нея.

После Дел скочи на крака и попита:

— Какво ще хапнете? За сметка на заведението.

Хари Рекс се спря на палачинки и наденички за двамата, голям куп за него, по-малък за Рей. Дел изчезна, но гъстият ароматен облак остана след нея.

— Тръгваш на дълъг път. Палачинките ще ти държат сито.

След три дни в Клантън Рей чувстваше, че всичко почва да му се лепи. Вече си мечтаеше за дълъг пробег в околностите на Шарлотсвил и за далеч по-лека кухня.

Слава богу, никой друг не се опита да му досажда. Толкова рано в кафенето нямаше други адвокати, нито някой, който да познава съдията достатъчно добре, че да присъства на погребението му. Полицаите и работниците бяха твърде заети със собствените си вицове и клюки, за да се оглеждат. Дел като никога си държеше езика зад зъбите. След първата чаша кафе Рей се отпусна и започна да се наслаждава на вълните разговор и смях край него.