Ах, тази Алиса!
- Автор: Лундвал Сам
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ах, тази Алиса!». Краткое содержание книги:
Монтийе гледаше разсеяно в една точка на отдалечената стена. Отдавна заглушеният страх отново заговори в него, нашепваше му, че може би има и непобедими врагове. Старият кошмар възкръсваше. Мечтаният рай се оказваше смъртоносен капан.
— Тази планета е наша — каза той — и ние ще си я възвърнем, пък каквото ще да става.
— Защо го казвате на мен? — Гласът на мъжа прозвуча ледено равнодушно.
— Върнете ни Земята!
— Обясних ви вече, че това не е по силите ми. Но дори да можех, пак не бих го направил.
— За нас връщане назад няма — каза с горчивина в гласа Монтийе. — Трябва да продължим независимо от това, дали вие сте прав или не.
— Ще се разкайвате после — предупреди го мъжът.
— Възможно. Но рискът може да се окаже и оправдан. — Монтийе замълча. После изведнъж се сети: Марта. — С първия кораб на Земята слезе една жена. Двамата със спътника й бяха нападнати, но тя успя да избяга. Къде е сега?
Мъжът Отвърна:
— Тя е щастлива, както бихте били щастливи и вие, ако оставите Земята да ви наложи волята си. Живее сега в свой собствен свят, обичана от човека, когото смяташе мъртъв. Чувствува се щастлива за пръв път от дълги години, може би въобще за пръв път в живота си. Земята й е необходима — тукашните същества усещат това и изпълняват всяко нейно желание. Тя никога не би ви позволила да я вземете със себе си.
— Фантасмагории — рече Монтийе. — Опиати. Халюцинации. Освен това тя е преживяла такъв шок. Не, с тези средства няма да можете да я заблуждавате вечно. Ние ще си я приберем.
— Вие сам видяхте част от тези същества — каза мъжът, — бяхте на борда на „Наутилус“, в Мегаполис. Те не бяха халюцинации, а съвсем истински. Хората са ги обрисували в книгите си, във въображението си; стига да поискате, и те ще бъдат ваши. Земята на драго сърце ще ви ги даде. Марта първа откри това. Вие също ще стигнете до нейното прозрение. Земята ви предложи вече няколко имагинерни свята — света на приказките, на аристократичната викторианска епоха, на закаляващите изпитания при Вълка Ларсен. Рано или късно тя ще открие света, за който вие винаги сте мечтали.
— Говорим като че ли за различни неща — отбеляза Монтийе.
— Може би — съгласи се мъжът.
— Все някак ще се справим — подхвърли Монтийе.
Мъжът не отговори. Монтийе се запъти към вратата. Тя се отвори безшумно пред него, преддверието изглеждаше мрачно и заплашително. Той прекрачи прага със странно чувство за пустота в гърдите си. Когато се обърна, мъжът бе вече изчезнал — сви рамене и остави вратата да се затвори зад гърба му. Проблесна слабо сияние и миг след това вратата отново се плъзна встрани. От Мегаполис нямаше нито помен — навред се стелеше килим от сочна, зелена трева, носеше се леко ухание на цветя. Съборени на земята колони белееха призрачно на лунната светлина. Свиреха щурци. Монтийе се измъкна от сянката на порутения храм и без особено учудване откри, че не е сам. Изправи снага и изгледа жената, която го чакаше под дърветата. Невисока, слаба, с руси пилеещи се коси, които обгръщаха правилното й, красиво лице. Тялото беше женствено, но очите детски — като очите на Алиса. Облечена бе в бледосиня искряща рокля, която обгръщаше снагата й чак до земята. Златен колан с изображения на митични животни опасваше талията й. Жената беше неотразимо привлекателна — тя стоеше неподвижно с една ръка на хълбока и не отместваше поглед от Монтийе.
16
В храма на Диана: Тя изчезна, в сянката и след миг отново се появи.
— Донесох малка закуска — каза. — Изглеждаш ми уморен.
Сложи пред него хляб и плодове и наля червено вино от една амфора.
Монтийе се нахвърли на яденето, но без да забравя, че тя го следи с поглед.
— Как се казваш? — попита тя.
— Монтийе. А ти?
— Навзикая.
— Само Навзикая?
Тя се усмихна.
— Някога са ме наричали Навзикая — белоръката дева. Дъщеря съм на Алкиной, царя на феаките28. — Тя седна на земята пред него и скръсти крака. — Какво те води насам?
Той се постара да й обясни.
— По своето естество роботът не се отличава от всичко останало тук — каза тя и се загледа надалеч. — От него ще чуеш истината такава, каквато самият ти искаш да я чуеш, а не каквато е в действителност.
— Но той твърдеше, че Земята ще се бори срещу нас, че ще се стигне до война. Ние не искаме война.
Тя го погледна.
28
Четири от песните на Омировата „Одисея“ са посветени на гостуването на Одисей у феаките. Б. пр.