Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
Капитан Старлайт огледа празния мостик. Оцелялата част от екипажа спеше непробудно в отделенията или се опитваше да заспи. Какво друго им оставаше да правят. Трудно се изправи на крака, умората го връхлиташе като бавен, познат прилив. Пристанищният директор го очакваше вече, а Старлайт беше отлагал срещата достатъчно дълго. Той имаше свои задължения, докато бе все още капитан.
Стийл се взираше суеверно в Топаз, докато тя бе вторачила мрачно очи в заобикалящата ги мъгла. Питаше се какви ли мисли витаят в красивата й горделива глава. И да изпитваше някаква тъга или съжаление за загиналия си съпруг, не го издаваше с нищо пред външния свят. Дори отмъщението й бе хладнокръвно и добре пресметнато действие.
Внезапното бръмчене на пренапрегнати машини насочи вниманието му към „Гибелен огън“, главната херметична камера бавно отвори окото си и се чу нещо като стържене на метал, когато застоялият въздух се втурна навън. Той се навъси и се постара да диша само с уста. Пристъпи напред и се взря изпитателно в открехнатия люк. Голямото помещение със стоманени ребра бе дълго трийсетина метра и бе слабо осветено от единствената блестяща сфера, окачена над вратата. Таванът и отсрещната стена бяха забулени в сянка. Лошата миризма бавно запълзя навън, щом мразовитият въздух на Пристанището на мъглите нахлу в камерата. Стийл прекрачи предпазливо отворената врата, следван от Топаз. Никога не бе обичал разтварящите се като очи врати. Винаги се бе страхувал, че могат внезапно да се затворят, преди да е излязъл от тях. Пристъпи бавно напред, сред сенките в края на помещението се раздвижи неясна фигура. Той се закова на място и се намръщи.
— Капитан Старлайт?
Фигурата пристъпи бавно към светлината. Висок, среброкос мъж с уморени очи, загърнат с мръсно парцаливо наметало. Сребристата му униформа бе разкъсана на места и изцапана с кръв. Лицето му бе изпито и измъчено, а дълбоко хлътналите в орбитите очи плуваха в уморена горчивина.
— Аз съм Старлайт.
Стийл бързо кимна, щом Старлайт спря пред него.
— Пристанищен директор Джиджиън Стийл, на ваше разположение съм, капитане. Това е изследователката Топаз.
Старлайт изгледа Стийл недружелюбно, очевидно опитвайки се да надвие емоциите си.
— Всичките ми пътници са бегълци от Таним. Планетата им е мъртва, няма къде другаде да отидат. Ще бъдат ли тук в безопасност?
Стийл повдигна рамене.
— В безопасност както навсякъде другаде. Светът на мъглите е беден и твърде груб. Вашите пътници трябва сами да се погрижат за себе си, в противен случай ще умрат от глад. А ние трябва да огледаме първо тях.
— Разбира се — уморено се усмихна Старлайт. — Може всички да се окажем шпиони на Империята.
— Да — намеси се Топаз. — Възможно е.
Старлайт втренчи поглед в нея, а Стийл дискретно се прокашля.
— Колко бегълци превозвате със себе си, капитане?
— Около петнадесет хиляди. Повечето от тях са мъртви.
— Какво се е случило? — запита Топаз.
— Аз ги убих — спокойно отвърна капитан Старлайт.
„Гибелен огън“ се изпълни с дрезгав шум, когато Старлайт поведе Стийл и Топаз по безкрайните стоманени лабиринти на коридорите. Металът се свиваше и разпускаше от температурите на Пристанището на мъглите, при което се разнасяше несекващо шумолене като от множество невидими миши крачка. Стийл подскачаше от време на време при внезапен пращящ призрачен звук от някое парче машинария, което бе спряло да работи. Старлайт и Топаз не обръщаха внимание на това, което се чуваше, лицата и на двамата бяха еднакво сурови и безизразни. Стийл мърмореше под носа си и правеше всичко възможно да ги следва. Макар че само един дявол можеше да схване за какво се бяха разбързали толкова: товарното помещение щеше да си остане там, докато се доберяха да него.
Светлините отгоре мъждукаха несигурно и угасваха една по една, щом компютрите на кораба излизаха от строя — техните кристали с памет изчерпваха заряда си с падането на енергийното ниво. Въздухът бе непоносим за дишане, изпълнен с неприятния мирис на прегоряла инсталация и натрошени охладители, което подсказваше, че циркулиращите помпи бяха вече разрушени. Топлинните елементи бяха угаснали и студът от Пристанището на мъглите вече нахлуваше в кораба. „Гибелен огън“ умираше.