Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.
И сега Нико каза в телефона:
— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?
Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.
— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?
— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.
— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!
И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.
Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.
И всички забравят за теб.
Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!
Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.
— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.
Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.
— За Кърби Атууд, ако обичате — изрече Нико.
— За кого? — извиси глас портиерът, нарочно правещ се на глух. Нико въздъхна и повтори:
— Кърби Атууд.
Портиерът я изгледа свирепо без никаква особена причина, освен може би факта, че тя като че ли го бе притеснила, като го бе помолила да изпълни служебните си задължения. После разгърна папката си, намери номера, вдигна телефонната слушалка и го набра.
— К’во ви беше името?
Нико се смути. Ситуацията й напомни, че никога досега не беше правила подобно нещо и не беше сигурна какъв точно е протоколът. Дали да каже истинското си име и така да се изложи на потенциалната опасност да бъде хваната? Но пък ако каже някакво измислено име, Кърби вероятно няма да поеме, а това ще доведе до нови конфузни ситуации.