Български народни приказки (Том 1)
- Автор: Каралийчев Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Български народни приказки (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.
— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.
— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.
— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.
Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня — варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.
— Иде! — викнала тя запъхтяна.
— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде, или ядосан?
— Ядосан, скрийте се! По-скоро!
Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.
— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Ще ни изяде! — и преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът скочили долу и се утрепали.
Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.
Клан, клан, недоклан
Старият паток излязъл вън от селото да се поразходи покрай реката и да си глътне две-три рибки от бързея. Като минал моста, проточил шия, опулил едното си око, погледнал към Дядо-Медарковата воденичка и видял, че нещо дими. (А то димяло торището на воденичаря.)
— Гааа — отворил уста глупавият паток, — тая работа не е хубава. Какво ли се е запалило?
— Бре-бре-брех — обадила се една жаба от водата, — не виждаш ли, че се е запалила земята?
— Земята ли — още повече зяпнал патокът, — земята ли, казваш, гори? Тогава какво чакам? Трябва да бягам!
— Какво ча-ка-ка-каш! Бре-бре-брех! — продължила жабата.
Старият паток разперил крила, изпънал крака назад и се понесъл над воденичката, над върбалаците, към дъбовата гора. Разтреперан, кацнал на една горска полянка.
— Добре си ми дошъл — изскочила от един храст лисицата, — защо трепериш?
— Остави се, Кумичке, още не мога да дойда на себе си.
— Какво се е случило?
— Какво ли — земята гори. Хайде да бягаме, докато не е стигнал огънят до нас!
— Хайде! — рекла лисицата и поела между дърветата по една козя пътека.
Патокът се затекъл подире й.
Бягали, бягали, додето стигнали леговището на вълка.
— Защо бягате? — надигнал се вълкът.
— Бягаме, защото земята гори отзаде ни! — отговорил патокът.
— Може ли и аз да бягам с вас? — подскочил вълкът.
— Тръгвай! — отвърнала лисицата.
Навървили се тримата. Бягали, бягали, стигнали до мечото кладенче. Мечката тъкмо си миела очите.
— Стойте! — изръмжала Мецана.
— Не можем да стоим, защото земята гори зад нас! — викнали в хор бегълците.
— Олеле! — ревнала Мецана и търтила пред всичките.
Вдън гората уплашените зверове намерили един козел с дълга брада, ей такава.
— Бягай, Козльо, да бягаме! — викнала мечката.
— Защо?
— Земята е пламнала отзаде ни!
— Олеле! — затреперил козелът и затропал след другите.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне се уморили и спрели да си починат.
— Ах, че съм гладна. Яде ми се прясно месо — обадила се мечката. — Кого ще изядем, Кумичке?
— Кого ли, хайде да изядем козела — побързала да каже лисицата.
— Защо мен? — почнал да мига козелът и се стъписал.
— Защото имаш брада, а ония, които имат брада, са стари и непотребни.
— Хвани го за ухото и ми го доведи! — заповядала мечката на вълка.
Но щом вълкът посегнал да захапе ухото на уплашения козел, той дигнал предното си копито към небето и рекъл:
— Гледайте, гледайте, от небето падат печени агнета!
Трябва да ви кажа, че козелът много обичал да лъже.
Всички вперили очи нагоре. В туй време козелът се мушнал в гората и офейкал. Тичал, тичал, без да си поеме дъх, додето стигнал в едно село. Намърдал се право в поповата кошара. Като го видял, попът рекъл на ратая си:
— Дошъл ни е гостенин с брада. Станахме двама брадати. Утре ще идеш на ливадата да го напасеш хубаво.