Български народни приказки (Том 1)
- Автор: Каралийчев Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Български народни приказки (Том 1)». Краткое содержание книги:
На другия ден вълкът събрал всичките горски зверове — мечки, лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето изкарало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други домашни животни в кошарата нямало.
Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от върха на дървото:
— Идат! Идат!
— Кой води войската им? — попитал вълкът.
— Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи. Размахва си сабята и вика: „Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!“
(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)
— А подир чудовището? — попитала мечката.
— Подир него тича нещо по-страшно и само вика „Така, така, така!“.
(А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)
— А най-подир? — извикала лисицата към заека.
— Най-подир тича един опитомен лъв.
— Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане от нас! — ревнала мечката и се врътнала назад.
Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се хвърлил от дървото, дигнал лапички и се предал.
Мечката влязла в една нива с висока, току-що изкласила ръж. Както бягала, класовете я удряли отзад и горката Мецана, додето излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се пързулнал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го удряли по кълките. Преметнал се презглава. Насмалко щяло да му се пукне сърцето.
Най-сетне съюзниците спрели да отдъхнат на една тиха горска полянка.
— Страшна работа — рекла Мецана. — Едвам отървах кожата. По едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми — същинска градушка. Добре, че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.
— Ами аз какво изпатих! — въздъхнал вълкът. — Кучето ме настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми. Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма да мина край кошарата му!
Опитомените вълци
В една вълча дупка млад овчар намерил три вълчета без зъби и ги отнесъл в кошарата си. Постлал им мекичко, настанил ги край огнището и започнал да ги храни с овче мляко. Всяка събота ги къпел, за да ги отърве от бълхи.
Веднъж в кошарата пристигнал старият баща на овчаря. Като видял вълчетата, старецът извикал:
— По-скоро да махнеш тия зверове, защото, пораснат ли — ще издушат стадото!
— Не бой се, тате — усмихнал се младият овчар, — аз тия вълчета ще ги направя верни кучета. Те ще ми бъдат много признателни и за доброто, което им правя, не само няма да посегнат на овцете ми, но и ще ги вардят по-добре, отколкото ги вардят сегашните ми кучета.
— Сине мой, вълкът си е вълк! — поклатил глава бащата.
Минала една година. Малките вълчета станали големи вълци. Зъбите им наедрели, вратовете им надебелели.
— Те ще ми вардят занапред стадото! — си рекъл овчарят и за да не дава хляб на кучетата си, замахнал с тоягата и прогонил вън от кошарата верните пазачи на стадото.
Но през една тъмна нощ, когато овчарят заспал дълбоко, трите опитомени вълка нападнали стадото, издушили всичките овце, метнали на гръб по един овен и побягнали в гората.
На сутринта овчарят, като видял какво се е случило, горко заплакал.
— Тъй ми се пада — рекъл той, — защото не послушах мъдрия съвет на баща си.
Умният козел
През един горещ летен ден Кума Лиса погнала дългоухия заек и го гонила до градинския кладенец. Щом стигнал кладенеца, заекът се засилил и прехвърчал като птица над него. Кума Лиса мигом решила да направи и тя заешки скок, но наместо отвъд — тупнала в кладенеца. Кладенецът бил дълбок и лисицата не смогнала да се измъкне. Затънала до шия в студената вода и затреперила. По едно време откъм гората се задал брадатият козел, умната глава. Върви към кладенеца, брадата си поклаща, рогата си върти.
— Какво правиш там? — надникнал козелът в кладенеца.
— Къпя се в прохладната вода. Градинарят ми е приятел, а пък слънцето пече много — отвърнала лисицата.
— А водата става ли за къпане? — попитал козелът. — Не е ли мокра?
— Чудо! — извикала лисицата и си потопила главата.
— И аз ще скоча при теб — рекъл козелът.
— Скочи, но внимателно, да не размътиш кладенеца!