Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
После запалиха лампите в студиото и Донахю представи самия певец, който — на предварително уговорена реплика подхвана песента точно от мястото, където бе принуден да я прекъсне (заради пристигащ влак), и по този начин твърде находчиво се постигна затрогваща победа на Песента над Подземната железница.
Следващият път, когато изпълнителят бе прекъснат насред песента, бе мигът, в който Фил Донахю обгърна с ръка раменете му и каза: „Благодаря. Много ви благодаря.“
Разбира се, прекъсването от Фил Донахю бе съвсем различно от шумното прекъсване в метрото. То беше удоволствие. Беше чест.
Публиката в студиото заръкопляска и гледаше съчувствено.
Певецът сияеше от щастието да си включен в централно програмно време и за няколко мига животът в лишения отстъпи на заден план. Той каза, че мечтата му била да пее в шоуто на Донахю, без да съзнава, че току-що му е била открадната и тази мечта.
Има големи мечти и малки мечти. „Голям човек е Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група от училището на Еста (неизменно, година след година).
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.
Забрави да каже: Огромен човек е електрическата лампа. И Малък човек е Станцията в Метрото.
Учителите се пазаряха с него, докато той креташе зад тях с багажа на момчетата; кривите му крака се изкривяваха още повече, а жестоките ученици имитираха походката му.
Най-малкият Човек са Разширените вени — забрави да го каже, когато си тръгваше с по-малко от половината пари, които бе поискал, и с една десета по-малко от заслуженото.
Навън дъждът беше спрял. Сивото небе се поразчисти и облаците се оформиха в малки валма.
Естапен се появи на кухненската врата, мокър (и на вид по-умен, отколкото всъщност беше). Зад него искреше избуялата трева. Кученцето стоеше на стъпалата до него. Дъждовни капки се плъзгаха по извитото дъно на ръждясалата водосточна тръба в края на покрива и блестяха като зърната на сметало.
Беба Кочама отлепи очи от телевизионния екран.
— Ето го, пристига — обяви тя на Рахел, без да снишава глас. — Сега гледай. Няма да продума. Ще иде право в стаята си. Само гледай!
Кученцето реши да се възползва от случая и се опита да влезе заедно с Еста. Кочу Мария яростно удари с длан пода и викна:
— Вън! Вън! Пода пати!
Кученцето благоразумно се отказа от намерението си. Изглежда, този ритуал му беше познат.
— Гледай! — повтори Беба Кочама. Беше възбудена. — Той ще иде право в стаята и ще си изпере дрехите. Голям чистник е… Но няма да каже нито дума!
Тя приличаше на пазач на диви животни, който сочи животно в тревата. Горда, че може да предскаже движенията му. Че познава отлично навиците и склонностите му.
Косата на Еста беше залепнала на кичури, като обърнато венчелистче на цвете. Ивици бял скалп светеха между тях. Струйки вода се стичаха по лицето и по врата му. Той отиде в стаята си.
Злорад ореол се появи около главата на Беба Кочама.
— Видя ли? — просъска тя.
Кочу Мария се възползва от възможността да промени канала и да погледа малко сериала Знойни тела.
Рахел последва Еста в стаята му. Някогашната стая на Аму.
Стаята пазеше тайните си. Нищо не издаваше. Нямаше разхвърляни, смачкани чаршафи, нито ритната настрана обувка, нито мокър пешкир, метнат върху гърба на стол. Или недочетена книга. Беше като болнична стая след проверката на медицинска сестра. Подът беше чист, стените — бели. Долапът беше затворен. Обувките — подредени. Кошчето за отпадъци — празно.