Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Мъжът с лице като възел поднесе на Беба Кочама, като подарък, своето червено знаме.
— Дръж — каза той. — Хвани го.
Беба Кочама стисна знамето, без да поглежда човека.
— Развей го — изкомандва той.
Трябваше да го развее. Нямаше избор. Знамето лъхаше на плат и на магазин. Беше леко и прашно. Тя се опита да го развее едва-едва.
— Сега кажи Инкилаб Зиндабад!
— Инкилаб Зиндабад — прошепна Беба Кочама.
— Браво, добро момиче си.
Тълпата се заля от смях. Проехтя писклива свирка.
— О’кей — обърна се човекът към Беба Кочама на английски, сякаш бяха приключили успешно някаква сделка. — Довиждане!
Той затвори с трясък небесносинята врата. Беба Кочама потрепера. Тълпата около колата се разпръсна и се вля в процесията.
Беба Кочама нави червеното знаме и го сложи между гърба на седалката и задния прозорец. Прибра броеницата в блузата си, където я пазеше при двете си дини. Престори се, че прави туй-онуй, за да спаси поне малко от достойнството си.
След като отминаха и последните демонстранти, Чако обяви, че вече могат да отворят прозорците.
— Сигурна ли си, че беше той? — попита Чако.
— Кой? — отвърна му Рахел предпазливо.
— Сигурна ли си, че беше Велута?
— Хммм… нда… нн… нпочти — запелтечи Рахел.
— Почти сигурна ли си? — попита Чако.
— Не… беше почти Велута — отговори Рахел. — Почти приличаше на него…
— Тогава значи не си сигурна?
— Почти не съм… — Рахел потърси с поглед одобрението на Еста.
— Трябва да е бил той — намеси се Беба Кочама. — Това направи с него Тривандръм. Всички отиват там, а като се върнат, мислят, че са станали големи политици.
Никой не изглеждаше особено впечатлен от нейното прозрение.
— Трябва да го наблюдаваме — продължи Беба Кочама. — Ако подхване някаква профсъюзна дейност във фабриката… Вече забелязвам признаци, известна грубост, известна неблагодарност… Онзи ден го помолих да ми помогне с камъните в лехата под сипея, а той…
— Аз видях Велута в нашия двор преди да тръгнем — весело се обади Еста. — Как тогава е могло да бъде той?
— За негово собствено добро се надявам да не е бил той — мрачно каза Беба Кочама. — А ти, Естапен, друг път не ме прекъсвай.
Беше раздразнена, че никой не я попита за каква леха под сипея говори. В следващите дни Беба Кочама насочи към Велута цялата си ярост за публичното й унижение. Подостряше я като молив. В нейния ум той започна да представлява процесията. И човекът, който я накара да развява знамето на марксистката партия. Също и оня, който я кръсти Модалали Мариакути. И всичките мъже, които й се бяха присмивали.
Започна да го мрази.
От начина, по който Аму държеше главата си, Рахел разбираше, че още е ядосана. Рахел си погледна часовника. Два без десет. Все още не се виждаше никакъв влак. Подпря брадичка върху рамката на прозореца. Усети как сивото кече, върху което лежеше стъклото, притиска кожата на брадичката й. Свали слънчевите си очила, за да види по-добре жабата, смачкана върху шосето. Беше толкова мъртва и толкова сплескана, че приличаше повече на петно върху шосето във формата на жаба, отколкото на жаба. Рахел се запита дали госпожица Митън е била сплескана като петно във формата на госпожица Митън от млекарската камионетка, която я беше прегазила.
С убедеността на дълбоко вярващ Велия Паапен беше уверявал близнаците, че в света не съществуват черни котки. Казваше им, че само във Вселената съществуват черни дупки в котешка форма.
По шосето имаше толкова много петна.
Петна във Вселената с формата на сплескана госпожица Митън.
Петна във Вселената с формата на сплескана жаба.
Сплескани гарги, които се опитваха да изядат петната във Вселената с формата на сплескани жаби.
Сплескани кучета, които изяждат петна във Вселената с формата на сплескани гарги.
Пера. Манго. Храчки.
По целия път до Кочин.
Слънцето блестеше през прозореца на плимъта право в Рахел. Тя затвори очи и се опита да му върне блясъка. Дори и през клепачите светлината му беше ярка и гореща. Небето беше оранжево, а кокосовите дървета бяха морски анемони, които движеха пипалата си с надеждата да уловят и да изядат някой нищо не подозиращ облак. Прозрачна петниста змия с раздвоен език плуваше през небето. После един прозрачен римски войник на петнист кон. Според Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.