Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Мълчанието събра полите си и се плъзна — като Жената Паяк — нагоре по хлъзгавата стена на банята.
Еста сложи мокрите си дрехи в една кофа и започна да ги пере с ронещ се яркосин сапун.
4
„Кино Абилаш“
„Кино Абилаш“ се рекламираше като първият киносалон в Керала със 70 мм екран Синемаскоп. За да се подчертае това, фасадата на салона беше превърната в циментова реплика на изпъкнал синемаскопичен екран. Най-горе (с циментови букви и с неонови светлини) беше написано на английски и на малайаламски „Кино Абилаш“.
Тоалетните имаха надписи Негова и Нейна. Нейна за Аму, Рахел и Беба Кочама. Негова само за Еста, защото Чако бе отишъл да провери резервацията в хотел „Морската кралица“.
— Ще се оправиш ли? — попита Аму малко притеснена.
Еста кимна.
През вратата, покрита с червен гетинакс, която се затваряше сама, Рахел последва Аму и Беба Кочама в Нейната. Обърна се и помаха (с гребен) на Еста, който стоеше от другата страна на мраморния под, обут в бежовите си островърхи обуща. Еста изчака в мръсното мраморно преддверие със самотни, наблюдаващи те огледала, докато червената врата скри сестра му. Тогава се извърна и се завлече в Неговата.
В Нейната Аму предложи на Рахел да клекне и да пази равновесие в тази поза, докато се изпишка. Каза, че обществените клозети са мръсни. Като парите. Никога не знаеш кой ги е докосвал. Прокажени. Касапи. Автомеханици. (Гной. Кръв. Грес.).
Веднъж, когато Кочу Мария я заведе в касапницата, Рахел забеляза, че на зелената банкнота от пет рупии, която месарят им даде, беше залепнало малко парченце месо. Кочу Мария го изчисти с палец. От сока му остана червено петно. Тя прибра банкнотата в деколтето си. Кървава банкнота с мирис на месо.
Рахел беше твърде ниска, за да клечи уравновесено над тоалетната чиния, затова Аму и Беба Кочама я държаха, хванали краката й с ръце, като с куки. Пръстите на краката й се подаваха от сандалите Бата. Високо във въздуха със смъкнати надолу гащички. Няколко мига нищо не ставаше, Рахел погледна майка си и своята беба леля-баба със заядлива въпросителна (и сега какво?) в очите.
— Хайде — подкани я Аму. — Пссс…
Пссс за звука на пишкането. Мммм за Звука на Музиката.
Рахел захихика. Аму захихика. Беба Кочама захихика. Когато струйката потече, уравновесиха по-добре въздушната й поза. Рахел не се срамуваше. Свърши и Аму й подаде тоалетна хартия.
— Първо ти, или аз? — попита Беба Кочама.
— Все едно — отговори Аму. — Хайде. Ти. — Рахел държеше дамската й чанта. Беба Кочама вдигна смачканото си сари. Рахел разглеждаше огромните бедра на беба леля-баба си. (Години по-късно тази сцена щеше да се яви пред очите й по време на урок по история, когато прочетоха, че „Император Бабур имал бледо лице и бедра като стълбове.“ Беба Кочама балансираше над обществения клозет като голяма птица. Сини вени прозираха под кожата на пищялите й като възлесто плетиво. По дебелите й колене имаше трапчинки. И косми. Какъв товар трябваше да носят бедните й миниатюрни стъпала!) Беба Кочама почака по-малко от миг. С издадена напред глава. Глупава усмивка. Люлеещи се ниско гърди. Дини, скрити в блуза. Вирнат гол задник. Когато се чу гъргорещият, бълбукащ звук, тя сякаш слушаше и с очи. Жълт поток, клокочещ през планински проход.
На Рахел всичко това й харесваше. Да държи дамската чанта. Всеки да пикае пред останалите. Като приятелки. Тогава тя не знаеше колко ценно е това чувство. Като приятелки. Никога вече нямаше да бъдат така. Аму, Беба Кочама и тя.
Когато Беба Кочама свърши, Рахел си погледна часовника.
— Много дълго ти взе, Беба Кочама — усмихна се тя. — Сега е два без десет.
Представяше си Бавчо като човек. Бавният Къриен. Бавната Кути. Бавната Мол. Бавната Кочама.
Аму си свърши работата тихо като шепот. Върху стената на клозетната чиния, за да не се чува. Бащината й суровост беше изчезнала от очите й и те пак си бяха станали очите на Аму. Като се усмихваше, от двете страни на устата й се появяваха дълбоки трапчинки и вече не изглеждаше сърдита. За Велута или за слюнчените мехурчета.