Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Само че парещата болка в ребрата не изчезваше, а и от дрямката през деня не му се спеше. Само веднъж в гората прошумоля нещо. Може би Хинтис или пък някое животинче. Копнееше за Каран, но нямаше да си я върне. Нищо не можа да направи за нея. Нощта се точеше по-тягостно от всяка друга в живота му.
На Игър не му стигаха войници да стегне Туркад в непробиваем обръч. Градът беше прекалено обширен и имаше безброй изходи, особено през скалистите възвишения на север. Но недалеч цяла рота от най-отбрани бойци се бе спотайвала в засада. Чакаха да се върнат уелмите съгледвачи. Някой бе съобщил, че твърде важна плячка се е измъкнала през рехавата мрежа на обсадата.
Накрая при тях дойде Йеча, която бе вървяла подир Лиан от Чантед миналата есен. Тя беше по-привлекателна от другите уелми, с много големи, черни като среднощен мрак очи. Само че възгрубичката й коса висеше на неравни кичури, небрежно подрязани с нож. Йеча доволно поздрави капитана. Той не я заговори пръв — знаеше, че не бива да припира уелмите.
— Там е нашият враг Тенсор — подхвана тя. — Аакимът, който избяга от Голямата зала вчера вечерта. У него е един необичайно ценен предмет — Огледалото на Аакан. Води осем или девет спътника, но не забелязах да са тежко въоръжени. Хванем ли го, ще бъде почти толкова добре, колкото и да спипаме онзи магьосник Мендарк.
Името се изтръгна със съскане от устата й.
— Тогава да обмислим пленяването им. Какво още знаеш за аакимите?
Седнаха по-близо до огъня, обсъждаха тихо и разглеждаха картата. Не след дълго капитанът кимна.
— Уведоми и останалите взводове. Ще се опитаме да ги изтласкаме по тази гребен, защото от другата му страна има стръмно свлачище. Приклещим ли ги там, или ще се бият, или ще се предадат. Ние сме пет пъти повече от тях, а и разполагаме с добри оръжия.
Лиан се събуди от гласове и видя, че са дошли две жени от аакимите: високата Йенис и друга, по-дребна и червенокоса… Сигурно беше Малиен.
Тя се обърна — бе познал. Обясняваше нещо на останалите, сочеше към гората, скоро Хинтис кимна и се запъти натам. Йенис се зае да вади някакви вещи от раницата си. Наближаваше утрото.
Малиен приклекна до Лиан и се взря в него.
— Как си днес? — попита го с усмивка, която му напомни за Каран.
Мъчеше го студът, тялото му бе схванато. Ребрата го боляха. Лиан й се усмихна вяло.
— Зле.
Тя разкопча зелената копринена риза.
— Какво е това? — попита, щом зърна нефритения амулет, който той носеше на шията си.
— Подарък за спомен от майка ми, преди да ме отпратят от дома.
— Да те отпратят ли? — извиха се веждите й. — Толкова грижи ли са имали с теб?
— Напротив. — Лиан успя да се засмее. — Бях от по-схватливите деца и Мендарк научи за мен. Предложи да плаща обучението ми в Школата на преданията. Тогава бях на дванадесет години.
— Джеперанд е много далеч от Чантед… — промърмори тя, пак се отпусна на пети и се загледа намръщено в амулета.
— Твърде далеч! Родителите ми бяха бедни, такъв шанс се пада само веднъж в живота. Заминах за Чантед преди шестнадесет години и оттогава не съм се връщал у дома. Как искам да се прибера…
Малиен не можеше да откъсне поглед от амулета, макар Лиан да знаеше, че е ценен само за него.
— Наложено му е някакво заклинание — промълви тя. — От твоята майка ли?…
— Не! Фейеламор е заложила в него уловка, с която Емант е трябвало да подчини Каран. Вярно, вече е омърсен, но сърце не ми дава да го изхвърля.
— Дай да го видя. Поне ще премахна заклинанието. — Малиен изхлузи верижката над главата му. — А сега да проверим раната ти.
Тя огледа изцапаната превръзка и петната засъхнала кръв по хълбока му. Бинтовете бяха залепнали за раната.
— Тук боли ли? — пипна с пръст на няколко места.
Лиан едва се сдържа да не изпищи. Малиен сви устни и събра съчки за огън. Йенис я предупреди, че е опасно, червенокосата жена обаче врътна глава и зачатка с огнивото си. Първите искри се разгоряха в жълто пламъче, огънят се разпали почи без дим. Малко по-късно от канчето над огъня започна да се вдига пара.
Тя си изми ръцете, намокри превръзката, махна я и почисти раната.
— Имал си късмет — установи Малиен. — Копието само те е срязало покрай ребрата и е пробило малка дупка в гърба. Чиста рана, малко е зачервена, но няма гнилоч.
— Ама боли така, че не се трае — смънка препотения Лиан.
Жената се засмя.
— Естествено, макар че мнозина са търпели и по-тежки мъки, без да се оплакват.
— И аз мога да ти разкажа хиляди истории за герои, които са били прекалено глупави за да изпитат болка — промърмори той.
Повече приличаше на нацупено момче, отколкото на умел разказвач.