Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Чувствам се истински късметлия, че те срещнах — каза ми Дарън, когато се прибрахме вечерта.
— И двамата сме късметлии — отговорих. — Защото се намерихме. — В този момент чувствах нещата точно така. Наистина.
СУТРИНТА, КОГАТО ТРЯБВАШЕ ДА ПОЕМЕМ на път, се събудих много рано. При спомена за последния ни велосипеден преход се вълнувах, предвкусвайки предстоящия пробег, но и малко се безпокоях. Това щеше да е първият по-дълъг период от време, в който с Дарън ще сме само двамата. Приличаше на репетиция за едно съвместно бъдеще. Какво ли ще е, ако ни писне един от друг? Или пък напротив — ако не се случи.
Точно в този момент обаче Дарън се събуди и се претърколи в леглото, така че главите ни се озоваха на една и съща възглавница.
— Толкова съм ти благодарен, че ще направим заедно този преход. Ще бъде страхотно. Отсега искам да знаеш, че не е проблем, ако се наложи да спрем за почивка, или да се качим на влака за част от маршрута. Няма да се насилваме за нищо, става ли?
Нервността ми се разсея.
— Ние обаче ще се справим — казах и го целунах. Първия ден беше много забавно, макар че след петдесетия
километър взе да става леко отегчително. Не можехме много да говорим и единственото ни занимание беше да въртим педалите. Дарън караше отпред, защото знаеше пътя, а аз го следвах, като междувременно научих наизуст очертанията на гърба му, тениската и скоростта, с която движи краката си. По някое време даже започнах да си пея наум, докато той не каза: „Почивка за сандвич!".
Преди да тръгнем, беше направил десет сандвича със сладко и фъстъчено масло, като специално за мен беше купил от гладкото масло, а за себе си — с хрупкави трохи. Но и двамата предпочитахме сладко от ягоди.
— Милейди — каза, като отбихме встрани от шосето и оставихме велосипедите легнали на тревата, — мога ли да Ви заинтригувам с един-два сандвича?
Разслабих мускулите на ръцете и краката и се засмях.
— Засега само един, благодаря.
Свалихме шлемовете и велосипедните ръкавици, после си изплакнахме ръцете и седнахме да ядем.
— Пауза за храносмилане? — предложи той, изтягайки се на тревата с глава върху дисагите.
— Дадено — съгласих се и отпуснах глава върху гърдите му.
— Направо не е за вярване — подхвана той. — Казвал ли съм ти, че на рождения си ден миналата година си пожелах да срещна страхотно момиче, което е красиво, сърцато, забавно и умно. а няма и три месеца по-късно ти се появи в оная къща на плажа.
Седнах, за да мога да го гледам в очите.
— Тогава внимавай какво ще си пожелаеш сега, щом желанията ти така бързо се сбъдват — казах.
— О, аз отдавна съм планирал това желание. Усмихнах се.
— Няма съмнение, че е точно така. Той се разсмя.
— Само че няма как да ти го кажа — нали знаеш, че ако кажеш желанието си на глас, няма да се сбъдне?
— Точно така. Трябва да го пазиш в тайна.
Той приглади бретона ми настрани.
— Довечера ще сме пребити от умора, но съм взел леден гел за разтривки и адвил срещу болка и възпаление. И вазелин за задниците ни — в случай че се охлузят.
— Моля?! — възкликнах.
— Не бих искал да карам с охлузен задник — отвърна той със свенливо изражение и аз сякаш видях точно как е изглеждал като шест-, осем- и тринайсетгодишен. Прочетох целия му живот в този поглед. Изглеждаше толкова сладък, че сърцето ми взе да прелива от нежност.
— Обичам те — казах. За първи път някой от двама ни го казваше.
Той за момент не реагира, после се усмихна.
— И аз — каза. — Аз също те обичам. После се надигна от тревата и ме целуна.
— Мога ли да ти издам една тайна? — попита.
Кимнах, без да съм съвсем сигурна какво се кани да каже.
— Обичам те от месеци. Още от курса по танци. Тогава те обикнах.
— И защо не си казал нищо досега? — попитах.
— Защото не исках да те подплаша — отвърна. Откровеността му беше мила. И обезоръжаваща. Пак го целунах, защото имаше право. Доскоро наистина щеше да ме подплаши.
Дарън толкова добре ме разбира. Още от самото начало. Макар че така и не успя да проумее какво ме свързва с теб — не го виня за това.
XXXVII