Забравената стая

Още щом влезе в „Блу Лобстър", барът му се понрави. Беше приятно сумрачно, миришеше на бира, нямаше никакви претенции. За разлика от предвзетите модни ресторанти в града, неговото меню, написано с тебешир на черната дъска на стената, съдържаше четири гозби: риба с картофки, чийзбургер, сандвич с ролца от омари и мидена чорба. Заведението се намираше на втория етаж на Рибарския кооператив в Нюпорт. Беше малко след шест и през прозорците, обърнати на запад, можеше да се видят рибарските корабчета, които пърпореха към кейовете, за да разтоварят дневния си улов.

Когато очите му свикнаха с полумрака, Лоугън видя човека, заради когото беше тук: стройна жена в началото на трийсетте с дълга кестенява коса, черни очи и сърцевидно лице. Тя седеше на една от силно издрасканите дървени маси, която гледаше към стената, заета от прозорци. Изправи се, когато я наближи, усмихвайки се малко плахо или може би, помисли си енигмологът, с леко огорчение.

Памела Флуд. Беше му позвънила преди по-малко от час, възползвайки се от номера на мобилния му телефон, отпечатан на визитката, която ѝ даде. Извини се за своята рязкост тази сутрин и попита дали би могла да го почерпи едно питие.

Двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Дойде барманката, жена с обветрено лице и такива мускули на ръцете, че сигурно беше прекарала не едно или две десетилетия на палубата.

-      Какво да бъде?

Лоугън погледна към госпожица Флуд, за да види какво пие.

-      И за мен една наливна бира.

-      Веднага. - Жената се отдалечи в сумрака.

-      Благодаря, че приехте поканата ми. - Усмивката не беше слязла от лицето ѝ.

-      А аз благодаря за поканата, госпожице Флуд.

-      Наричай ме Пам. Искам отново да се извиня, че сутринта на практика те изгоних от къщи.

-      Няма нищо. Изхвърляли са ме от къде по-важни места. - Двамата се разсмяха едновременно.

Жената донесе неговата бира и той вдигна чашата, но преди да отпие, отбеляза:

-      Значи архитектурата е семейно занятие.

- Моят прадядо и дядо ми бяха архитекти. Баща ми обаче беше адвокат.

-      Черната овца в семейството, а?

-      Нещо подобно. - Тя отново се засмя. - Започнах да строя къщи от „Лего“ на две години. Прекарах цялото си детство сред чертежи, скици и строителни площадки. Никога не ми хрумна, че мога да правя нещо друго. - Тя отпи глътка бира. - Виж, почти веднага, след като си тръгна, се почувствах пълен идиот. Малко по-късно се сетих къде съм виждала лицето ти - на корицата на списание „Пийпъл“, и се почувствах още по-зле. Тогава си помислих, че най- малкото, което бих могла да сторя, е да те почерпя питие, за да ти обясня защо се държах така и да разбера за какво беше дошъл.

Лоугън също отпи от бирата.

-      Цял съм в слух.

-      Проблемът е... - тя се поколеба, - че ти не си първият, който идва да види чертежите.