Черната корона
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-619-7354-36-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черната корона». Краткое содержание книги:
Гледката се разклати по-силно и Таерин осъзна, че вижда каюта на исполински кораб, пътуващ незнайно закъде. В следващия момент той се съсредоточи върху фигурите, чиято същност го изпълни със смъртен ужас.
В центъра на странното трио стоеше елф албинос със сардонична усмивка и очи, които блестяха от злонамерен хумор. Белите му коси се спускаха свободно до раменете, а ръката му почиваше на дръжката на страховит черен меч, от който се издигаха злокобни изпарения. Таерин бе виждал лицето му по време на официалните шествия в Иррхас-Аббат и го разпозна като лорд Агамон, един от най-злите мъже в Града на Странните Удоволствия. Мълвата нашепваше, че той убивал новородените в Купола на Насладата, за да пие майчиното мляко на родилките и така да поддържа кръвта си млада.
От дясната му страна бе забулената в лилаво причудлива фигура на Прастария. Макар очертанията ѝ да оставаха скрити, Таерин усети, че има нещо богохулно в самото съществуване на това създание и изпита ужас и погнуса. Внезапно Прастария надигна скритата си в качулка глава и жрецът различи както танцуващите около устата му пипала, така и дългите и тесни като цепки очи. Уродливата паст се разкриви в жестока усмивка и жрецът изпита абсолютната сигурност, че съществото го вижда.
След това фокусът на съня се насочи вляво от лорд Агамон, където се издигаше яката, двуметрова фигура на мъж с глава на бизон и празен животински поглед. Масивни рога украсяваха тежката глава, а халка висеше от ноздрите на съществото. Таерин се досети, че това е Бракадаз, легендарният вожд на минотаврите от далечния остров Миной, доплавали до Града на Странните Удоволствия, за да се присъединят към армията на Черния крал.
Отнякъде долетя скърцане и в каютата влязоха четирима полуорки, с белязани, уродливи лица, които доведоха със себе си безсилни и изнемощели жреци на Рамакар. Таерин се напрегна насън, тъй като разпозна в тях някои от малцината послушници, които все още носеха бога на войната в сърцето си. Лицата им бяха горди и непримирими, ала изцъклените им очи издаваха зле прикрития ужас.
Агамон махна с ръка и минотавърът Бракадаз извади нажежени железа, с които започна да изтезава жреците в такъв ритъм, че писъците им създадоха отвратителна музика, подобна на адска симфония.
Лорд Агамон се усмихна и спокойно отпи от бокала с пенливо вино, който взе от масата с картата.
— Прастарче, ти казваш, че нашият малък беглец ни вижда — прошепна албиносът. Тонът му бе чувствен и дълбок, но по неприятен начин, издаващ, че притежателят му е изверг, който си доставя наслаждение от болката на другите.
— Наблюдава ни дори в момента, както пожела — отвърна Прастария с противния си жужащ глас.
— Е, Таерин — каза лорд Агамон и вдигна подигравателно бокала си, когато писъците на жреците достигнаха кресчендо, — наздраве.
Таерин се събуди с крясък, който огласи цялата къща. Завивките му бяха подгизнали от пот, а луната още надничаше от прозореца му. Светлината ѝ му се стори оцветена в неестествен синкав оттенък, а самият той целият трепереше.
Вратата на стаята му се отвори и вътре влезе Тамарай. Бе облечен само с панталони и лунното сияние осветяваше мускулестото му тяло.
Таерин тръсна глава, за да се разсее от тази мисъл, макар тя донякъде да го извади от отвратителния спомен на кошмара.
— Лош сън? — попита съчувствено Тамарай.
Жрецът вдигна уморено очи. Трябваше да каже на този нахалник да напусне стаята му, да го остави на мира. Но вместо това отговори:
— Те идват, Тамарай. И дори боговете не могат да ги спрат.
Глава единадесета
Беше рано сутринта, но Алтиарин вече бе на крака и наблюдаваше елфическите рицари, събрали се за обучение. Бе доволен от това, което вижда, но все още го мъчеше безпокойство. Воините на Всемайката по принцип бяха могъщи като всички представители на расата си, а увереността в правотата на тяхната кауза им даваше допълнителна сила. Тя бе различна от фанатизма на рицарите-инквизитори на Томан от миналото, тъй като поклонниците на Всемайката не искаха да налагат вярата си никому. Единственото, което желаеха, бе да бъдат оставени на спокойствие. Именно затова те бяха по-убедени в себе си, а силите и ловкостта им далеч надхвърляха тези на човеците. Действително тяхната бойна техника не бе така развита като тази на елфите на мрака, но Алтиарин се бе постарал да я коригира. Светлите елфи, освен това имаха страховити стрелци, които значително надхвърляха по умение тези от Иррхас-Аббат. Причината бе, че благородниците от Града на Странните Удоволствия не уважаваха стрелбата като средство за бой и я оставяха или за най-слабите елфи, или за представители на по-низши същества. Тяхна грешка, помисли си Алтиарин.