Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Ако… ако почакаш няколко минути, ще изляза при теб!
Тя хуква обратно нагоре по стълбите и започва да се облича толкова бързо, колкото не го е правила никога досега — дълги гащи, риза, рокля, жакет, чорапи, жартиери, ръкавици и шапка, за толкова време, колкото лейди Бриджлоу отделя за правилното поставяне на един фуркет.
— Ето ме, татко — застава тя задъхана на прага. — Готова съм да се поразходим.
Тъмният му силует отстъпва назад и тя се измъква през открехнатата врата, заключвайки я здраво, за да скрие прахоляка и хаоса, които царят в дома й. После поема глътка свеж, студен въздух. Баща й не откъсва поглед от нея, докато тя превърта ключа, но се въздържа от коментари.
— Готово! — казва тя весело. — Можем да тръгваме.
После се обръща към него; той е облечен безукорно, както винаги, но смръщеното му лице й подсказва, че за нея не може да се каже същото. Да, той е представителен, достолепен възрастен мъж, въпреки че лицето му е прорязано от бръчки. Толкова много болести има по този свят, какво може да направи против тях един мъж, въоръжен само с лекарската си чанта… Ако имаше нещо в онова жално писмо на госпожа Ракъм, което убеди окончателно Емелин, че нещастната женица се е побъркала, то бе именно твърдението, че доктор Кърлоу е злодей; в представите на Емелин баща й винаги е бил въплъщение на добронамереност, човек, който лекува рани и намества счупени кости, докато единственото, което прави тя в опита си да тръгне по стъпките му на филантроп, е да пише писма до политици и да спори с проститутки.
Всичко това минава през ума й през краткия миг, докато високата му фигура се извисява над нейната на прага на къщата й; после Емелин забелязва признаци на нервност в държанието му, вижда как той се озърта нагоре–надолу по улицата, и най-сетне осъзнава, че се е случила някаква голяма неприятност.
— Какво има, татко? Какво се е случило?
Той й дава знак да тръгнат по алеята, по-далеч от някаква фигура, която вече се е появила на прага на една от съседните къщи — любопитна стара клюкарка, натруфена с лисича кожа и шапка, украсена с препарирани синигери.
— Емелин — казва той, когато двамата тръгват забързано, оставяйки преследвачката си да крета далеч зад тях, — това, което ще споделя с теб, е тайна, макар че надали ще може да бъде запазено в тайна още дълго време. Госпожа Ракъм е изчезнала. Тя трябваше да бъде отведена вчера в санаториум. Когато пристигнах в дома й, защото трябваше да я съпроводя, нея я нямаше. Беше изчезнала.
Емелин, макар че го слуша много внимателно, продължава да поглежда към небето, а се озърта и към останалите минувачи с надеждата, че ще успее да прецени колко е часът.
— Да не би да е отишла при някоя приятелка? — опитва се да предположи тя.
— Изключено.
— Защо? Няма ли приятелки?
Небето започва да тъмнее; възможно ли е вече да се смрачава? Не, това са дъждовни облаци, които се канят да се облекчат от бремето си, изливайки го върху тях.
— Струва ми се, че ти все още не разбираш какво е положението. Тя е напуснала дома си посред нощ, в състояние на пълно умопомрачение. Всички нейни дрехи са си по местата — рокли, жакети, палта, блузи — всичко с изключение на един чифт обувки и малко бельо. С други думи, тя е тръгнала по улиците полугола. Вече може да е премръзнала до смърт.
Емелин знае, че би трябвало да е обзета от съчувствие, но слабостта й към спора надделява.
— Много жени ходят полуголи по улиците през зимата и не умират, татко — отбелязва тя.
Той отново хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че метачите, момчетата за поръчки и изисканите дами с глезените си кученца не могат да го чуят, и продължава:
— Емелин, интересува ме следното. Споменава ли тя в онова свое писмо до теб къде се намира мястото, до което така отчаяно иска да се добере? Някакво географско наименование?
Емелин не знае дали да се смее или да изрази съжаление.
— Разбираш ли, татко, тя по-скоро разчиташе на мен да я упътя.
— А ти какво й отговори?
— Не й отговорих — напомня му Емелин. — Ти ме разубеди.
Доктор Кърлоу кимва, видимо разочарован.
— Бог да й е на помощ — промърморва той. Край тях минават една талига и един екипаж, оставяйки широка диря от конски фъшкии след себе си.
— Нямах представа, че госпожа Ракъм е стигнала дотам — казва Емелин. — В умопомрачението си, искам да кажа.