Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Влакът се разтърсва, изпухтява и потегля. Агнес отваря едно око — това, което не заплашва да се пръсне — и хвърля поглед през прозореца, обзета от отчаяната надежда, че ще види своя ангел-пазител на перона, че Светата сестра ще й кимне окуражаващо, за да знае Агнес, че се е държала като смело момиче. Но нея я няма — тя сигурно е заета другаде, да спасява души и да се грижи за наранени тела. Агнес ще я види съвсем скоро — на края на своя път.
Част пета
Широкият свят
Двайсет и девет
Обгърната от райска топлина, тя се рее — гола и безтегловна — далеч над фабричните комини и камбанариите, високо в знойните небеса. Във въздуха се носят опияняващи аромати, нежен ветрец и меки облаци прииждат на вълни, на приливи и отливи. Не, това няма нищо общо с прозрачната неподвижност на нейните представи за Рая. Тя има по-скоро чувството, че се носи в огромен океан, чиято вода може да вдишва, плава из плътния въздух, стеснява разстоянието между собственото си тяло и тялото на мъжа, който лети до нея. Когато достига до него, тя разтваря бедра, обвива го с ръце и крака и разтваря устни, за да приеме въплътената му любов.
— Да, о, да — шепне тя и се притиска в слабините му, за да приеме повече от него в себе си; целува го нежно; телата им се неразривно вплетени — те са едно цяло. Облаци се кълбят наоколо и обвиват телата им като мека завивка, докато двамата се носят по благоуханните вълни на вечността, движени също като плувци от въздушните течения и от тласъците на собствените си тела.
— Кой би си помислил, че ще бъде така? — казва тя.
— Не говори — казва той с въздишка и плъзва ръце от раменете й надолу към задника. — Постоянно говориш…
Тя избухва в смях, защото знае, че той е прав. Допирът на гърдите му в нейните е нежен, но възбуждащ; зърната й са набъбнали, тя чувства как устните между краката й се разтварят и всмукват жадно. Преплетените им тела се движат в общ ритъм по хълбока на огромния облак, докато страстта му пронизва нейното тяло като огън, и тя отмята глава, задъхана от възторг…
— Емелин!
Дори в конвулсиите на страстта тя успява да съобрази, че това не е гласът на Хенри, чийто дъх все още изгаря шията й — гласът се носи отдалеч, от някакъв невидим източник.
— Емелин, у дома ли си?
„Колко странно“, мисли Емелин, докато облаците се разтварят и тя започва да пада стремително надолу, към земята. „Ако това е гласът на Бог, той би трябвало да знае, че съм у дома!“
Тя се приземява в леглото си, при това удивително меко, като се има предвид стремителността на падането й и сяда в него, задъхана, докато чукането по входната врата продължава упорито.
— Емелин!
Бог да й е на помощ, това е баща й! Тя скача от леглото, котаракът се търкулва по гръб с вирнати нагоре лапи. Озърта се из стаята за нещо подходящо, с което да прикрие голотата си, но единственото, което вижда, са палтото и ризата на Хенри, които от скоро — заедно с още негови дрехи, измъкнати от чувала с печат „Тътъл и син“ — тя държи в леглото си за утеха. Намята топлото, измачкано палто като мантия, завързва ръкавите на ризата около кръста си, така че се получава нещо като престилка, и хуква надолу по стълбите.
— Тук съм, татко — подвиква тя през преградата от дърво и матово стъкло. — Извинявай, че не те чух — бях… заета.
Светлината е доста силна — Емелин предполага, че е поне единайсет сутринта, прекалено късно, за да си признае, че е спяла.
— Емелин, извинявай, че те безпокоя — казва настоятелно баща й, — но въпросът е спешен.
— Аз… много съжалявам, татко, но не мога да ти отворя. — Какво му става на този човек! Тя отдавна вече не приема посетители — не е възможно той да не е наясно! — Не мога ли да дойда при теб малко по-късно тази сутрин? Или следобед?
Разкривените очертания на главата му, увенчана с тъмен цилиндър, се приближават още повече към стъклото.
— Емелин! — По тона му личи, че никак не му се нрави да привлича погледите на минувачите, блъскайки по вратата на дъщеря си. — Става дума за живота на една жена!
Емелин се замисля за миг. Добре й е известно, че баща й няма никаква склонност към мелодраматични изказвания, значи вероятно животът на някаква жена наистина е изложен на опасност.