Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Под статията, посветена на катастрофата, е отпечатана кратка бележка, озаглавена „Сигурността на железопътния транспорт“.
„През 1873 година 17246 души са загинали от насилствена смърт — приблизително 750 на милион. 1920 от тях са загинали при железопътни катастрофи, 990 — при злополуки в мините, и 6070 — от други повреди на механични устройства; 3 232 са се удавили, 1519 са загинали при злополуки с коне или движени от коне превозни средства, 1 132 — при злополуки с различни машини; останалите при падания, изгаряния, задушаване и други злополуки, които ни застрашават в ежедневието“.
Докато Уилям хърка и пъшка, преследван от тежки сънища, Шугър си представя как Агнес пада в шахта на мина, как трупът й се носи с лицето надолу по водите на някакво мръсно езерце; как пищи, попаднала в зъбите на вършачка, как попада под копитата на подплашен кон или под колелата на карета; как пада от някаква скала, как се гърчи, агонизирайки сред море от пламъци. Може би наистина щеше да е по-добре да отиде в онзи санаториум…
Не, не е така. Агнес не е била в катастрофиралия влак, нито пък я е сполетяла някоя от описаните страшни съдби. Тя е изпълнила дословно нарежданията на Светата сестра. Още привечер на 28 декември тя е била далеч от всяка опасност, на сигурно място, намерила някое пасторално убежище. Шугър се опитва да си представи някакъв селянин, който се труди на полето… прави това, което сигурно правят по полето селяните. Вижда непознатата жена, която идва към него през нивята — или ливадите, или каквото и да е там; бедно облечена, накуцваща жена, която явно е на края на силите си. Той я пита какво търси. „Манастира“, казва тя и припада в краката му. Фермерът я отнася в дома си, където жена му тъкмо е приготвила супата…
— Мфф! Мфф! — чува се откъм дивана, където Уилям отпъжда с лявата си ръка несъществуващи нападатели.
Във въображението на Шугър започва друга история: обърканата госпожа Ракъм излиза, препъвайки се, от някаква селска гара, осветена от луната, озовава се на потъналия в сенки селски площад и веднага върху нея връхлитат банда грубияни, вземат й парите, които й даде Шугър, разкъсват дрехите й, разтварят краката й…
Часовникът отмерва два удара. Време е за следобедните уроци на Софи Ракъм.
— Извинявай, Уилям — казва тя едва чуто. Той трепва с цялото си тяло.
Дните минават, и новата година, която не можа да бъде наречена нова, върви плахо напред. По всичко личи, че единственият човек в дома на Ракъмови, незасегнат от отсъствието на Агнес, е Софи. Несъмнено детето има някакви свои преживявания във връзка с това, скрити някъде в неговото набито, скрито под стегнатите рокли телце, но в думите й не личи нищо друго, освен любопитство.
— Мама още ли е избягала? — пита тя всяка сутрин. Не само синтаксисът на въпроса е спорен, но и изражението й е напълно неразбираемо.
— Да, Софи — отговаря гувернантката, както се отговаря на въпроси от катехизиса, и след това започват ежедневната си работа.
Шугър не е пропуснала да забележи резкия контраст между поведението на Софи, която е образец на старание, спокойствие и въздържаност, достойни за зрял човек, и поведението на Уилям, който се цупи, пелтечи, реве с пълно гърло и заспива насред думата, също като капризно дете. Софи изучава всичко, което може да се узнае за Австралия със старанието на човек, комуто предстои да се пренесе да живее там, и запаметява различните слабости и предразсъдъци на английските крале, като че ли това са най-необходимите познания за едно шестгодишно момиченце.
Дори начинът, по който си играе, показва твърдото й решение да изкупи греховните си прояви на невъздържаност по Коледа. Прекрасната френска кукла, която би могла да очаква натоварена със светски ангажименти програма, прекарва по-голямата част от времето в ъгъла в размисъл над собствената си суета, докато Софи седи кротко зад писалището и рисува с пастели все една и съща картина — тъмнокож прислужник на слон, и всяка картина е по-старателно изпълнена от предишната.