Сексът и комунизмът 2

- Нямам думи да ти кажа колко ти благодаря, чичо Орлине, просто... ще умра от радост! Ще го прочета вкъщи...

Лола се върна на стола си и изведнъж се разтресе от рев. Мъката, която беше събирала толкова време, се отприщи и тя не можеше да я спре. Прибра писмото с треперещи ръце в чантата си. Колев скочи, виждайки любопитните зли погледи на хората от околните маси, прегърна я и даде знак на сервитьора, че си тръгват. Изведе я бързо от ресторанта и седна до нея отзад в мерцедеса. Там тя се разхлипа на свобода. Не й пукаше какво мисли шофьорът.

- Ох, не мога да спра... Не знам какво ми стана...

Погали я по главата. Подаде й носната си кърпа с монограм ОК. Не само баща й беше „цивилизован“, както „те“ обичаха да казват. Този път тя я взе.

- Не се притеснявай, поплачи си...

Лола се изсекна и се облегна назад. Огледа се и видя, че шофьорът не кара надолу към центъра, а нагоре, към блока на Орлин.

- Страшно ти благодаря, но искам да си го прочета вкъщи...

Колев незабележимо стисна зъби, преди да отговори. Щеше да е добре в този момент да е около него, ако не пред очите му, то поне в дома му. Нямаше нужда от повече свобода, щеше да й се отрази зле.

- Не е ли по-добре да не си сама тази вечер?

Погледна го умолително и сърцето му пак трепна от жал към нея. Беше трогателна с подутия си нос, очи и устни. Спонтанно я придърпа към себе си и я прегърна през раменете. Усети как тялото й се опъна в ръцете му, но не го отблъсна. Заля го топлина и като че ли цялото му същество се изпълни с живот. Нежният й бял врат с малката бенка беше пред очите му. Това обаче беше забранено. Всичко, което беше слабост на духа и тялото, беше забранено. Овладя се.

- Не, чичо Орлине, искам да съм си сама, няма проблем, не се притеснявай!

И се отблъсна от него. Колев усети леко мазохистично удоволствие от празнотата, която тялото му изпита от отдръпването й. Така, така... Колкото по-трудно беше, толкова повече му харесваше.

- Добре, щом така ще ти е по-добре, ще те оставя у вас. Васко, карай към „Крум“...

Тайно погледна нежния й профил. Беше се успокоила и гледаше напред със светнали очи. Усети погледа му и се обърна към него с грейнало от усмивка лице. Изведнъж си даде сметка, че никога не беше виждал Анастасия да се усмихва. А усмивката й сигурно е била не по-малко красива от тази на внучката й. Почувства се глупаво, недопустимо щастлив.

- Утре ще ми се обадиш веднага като се събудиш, нали?

Лола закима утвърдително.

- Разбира се! Не знам как да ти благодаря... не очаквах, честно казано... Бях съвсем загубила надежда... Завинаги ще съм ти признателна, чичо Орлине!

Изпрати я до входа, прегърнаха се на сбогуване, всякаква принуденост беше изчезнала от поведението й. По тялото му мина ток от допира на гърдите й. Бяха големи, твърди и прекрасни.

Тръгна си към къщи, изпълнен с оптимизъм и чувство за непобедимост. Планът му работеше. Мерцедесът се движеше бавно под клоните на кестените, зеленината беше скрила грозотата на сивите софийски сгради, денят беше дълъг, в колата беше съвършено тихо, животът беше прекрасен. Кръвта му се беше събудила от дълъг сън.