Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
Бари беше близък приятел с оберкелнера Фотиос Фотарос, който знаеше всички светски клюки и познаваше добре не само големите играчи от едновремешната европейска диаспора, но и техните деца и внуци. Той беше човекът, който знаеше всички истории. Тъй като беше чул, че Изабела се е удавила, той ни настани на най-добрата маса в едно сепаре близо до пианиста, който изпълняваше „Морето“. Освен това бе успял да осигури на Бари обичайната бутилка „Джони Уокър“, черен етикет.
В началото си помислих, че Бари има да ми съобщи нещо ново за астрариума, но се оказа, че има среща с американска журналистка, която искала да чуе мнението му относно реакцията на местните хора по отношение на мирната инициатива на Садат и американския президент Джими Картър. Бари беше убеден, че човек като мен, претърпял тежка загуба, не трябва да остава дълго време сам и затова беше настоял да го придружа по време на срещата. В това време астрариумът беше в апартамента му, където в продължение на няколко дни трябваше да бъде почистен от солената вода.
— Вярваш ли в духове? — попитах го аз.
Беше рано следобед, а вече пиех третото си уиски.
— Вярвам във всичко, приятелю, освен в планински тролове и джуджета. Но сега, като си помисля, всъщност съм виждал тролове и джуджета, само че не вярвам в тях. Духове обаче никога не съм виждал, нито докато съм бил пиян, нито докато съм бил дрогиран. Защо питаш?
Допих си уискито. Топлината му ме удари в главата, след това се разнесе надолу към стомаха ми. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да забравя всичко около себе си, било то и за кратко време.
— Няма нищо. Според теб може ли да има някаква психологическа причина, която да предизвиква у човек чувството, че е преследван от духове?
Бари ме погледна внимателно.
— Не знам… може би чувството за вина, тъгата, мисълта, че не си си свършил работата, знам ли? Но ако има нещо общо с Изабела, просто не му обръщай внимание. По-вероятно е след внезапната й смърт да е останала някаква сянка, като че ли все още очакваш тя да е до теб. Едно време, когато бях в Сан Франциско, често по време на халюцинации имах такова усещане. Освен това трябва да имаш предвид, че времето не се движи по права линия.
Почувствах се обезкуражен, беше много глупаво от моя страна да очаквам австралиецът да ми даде някакво рационално обяснение.
— Разкажи ми за журналистката — казах уморено.
Бари по никакъв начин не изкоментира явното ми желание да сменя темата на разговора.
— Тя е кореспондент на списание „Тайм“ за Близкия изток. Отразява разговорите между Картър, Садат и Бегин и смята, че Садат може да поеме инициативата в мирния процес, което според мен е абсурдно. Някой умник й е казал, че трябва да се обърне към мен, ако иска да научи местните клюки.
— И сигурно е абсолютно отдадена на работата си и ужасно наивна?
— На кого му пука, щом черпи.
В същия момент през мъжката част от посетителите на заведението премина вълнение. Това е обичайна реакция, която съпровожда появяването на всяка привлекателна жена. Двамата с Бари вдигнахме погледи. Една изключително красива дребна блондинка, облечена в черна коктейлна рокля, стоеше до вратата и оглеждаше масите. В следващия миг Фотиос се озова до нея. Той й посочи нашата маса и я поведе към нас. И двамата с Бари гледахме смаяно.
— Мили боже, само я погледни! Стегни се, Оливър, имаме компания. — Бари отметна дългата си рошава коса и се изправи на стола си.
Журналистката се приближи към нас и тогава успях да я огледам добре. За моя най-голяма изненада се оказа, че я познавам. Имах чувството, че някакъв фантом бе изскочил от миналото ми. Не можах да прикрия вълнението си, когато видях лицето й. Преди време бях пленен от същото това лице. Тя се приближи до масата ни и протегна ръка, за да се здрависа с Бари. Очевидно все още не ме бе разпознала — нищо чудно, бяха минали почти двайсет години, откакто бяхме любовници.