Хладнокръвна ярост [bg]

— Не мога да повярвам, че се размекнах до такава степен. Толкова е… Исках да бъде толкова… делово. Консултация, а не…

— Терапия.

— Да. За нея. Мислех, че аз съм добре и нямам нужда от терапия. Исках да ви покажа, че съм добре.

— Но ти наистина си добре, Мелиса. Ти в момента просто си под въздействието на невероятен стрес. Всички тези промени с майка ти. Загубата на Джейкъб.

— Да — каза тя разсеяно. — Беше много хубав човек.

Изчаках малко и продължих:

— А сега и тая история с Харвард. Това е много важно решение. Би било глупаво, ако не го приемеш сериозно.

Тя въздъхна.

— Нека те попитам още нещо — подхванах отново аз. — Ако всичко останало бе наред, щеше ли да искаш да отидеш?

— Ами… Знам, че това е голяма възможност… златният ми шанс. Но искам… трябва да се почувствам готова за това.

— Какво ти пречи да се чувстваш готова?

Тя поклати глава и разпери ръце.

— Не знам. Искам да разбера, но…

Вдигна поглед към мен. Аз се усмихнах и посочих дивана. Тя се върна на мястото си.

Продължих:

— Какво всъщност би могло да те убеди, че всичко с майка ти ще бъде наред?

— Това, че е наред! Че е нормална! Като всички останали. Това звучи ужасно, знам… сякаш се срамувам от нея. Но не е така. Просто се безпокоя за нея.

— Искаш да си сигурна, че тя може да се грижи за себе си.

— Точно в това се състои работата, тя може. Горе в стаята си. Там е нейното царство. А във външния свят… Тя вече излиза и се опитва да се промени… това ме плаши.

— За страх си е.

Мълчание.

— Предполагам, че само ще си изгубя времето, ако започна да ти говоря, че не можеш да поемаш отговорност за майка ти цял живот. Да си майка на майка си. Да ти обяснявам, че това само ще обърка живота ти, а на нея няма да донесе никаква полза.

— Да, знам. Точно така казва и Н… Разбира се, точно така.

— И някой друг ли ти е казвал същото?

Тя прехапа устни.

— Само Ноел. Ноел Дръкър. Той ми е приятел… Не в другия смисъл на думата, а просто приятел. Искам да кажа, той ме харесва като нещо повече от приятелка, обаче аз не съм сигурна как го чувствам. Но го уважавам. Той е изключително добър човек.

— На колко години е?

— Една година по-голям от мен. Миналата година го приеха в Харвард и той отложи следването си, за да поработи, и да посъбере малко пари. Семейството му няма средства, само двамата с майка му са. През целия си живот е работил и е много зрял за възрастта си. Но когато започне да говори за майка, аз просто искам да му кажа да… млъкне.

— А да си му го показвала?

— Не. Той е много чувствителен. Не искам да го наранявам. И знам, че го прави за добро… Мисли за мен.

— Не може да бъде! — възкликнах аз, въздъхвайки. — За бая народ се грижиш.