Немското дете [bg]

Младата жена със светнало лице погледна свекърва си и положи ръка върху нейната.

– Имаш ли внуци? – попита Рита, след като сипа кафе и се настани до Бертил и Йохана.

– Не, още не – поклати глава той. – Но имам син. Казва се Симон и е на седемнайсет години.

Мелберг гордо се изпъчи. Синът му се бе появил на късен етап от живота му и отначало той не прие новината за съществуването му с особен ентусиазъм. Но постепенно двамата привикнаха един с друг и той все още не спираше да се чуди на обичта, която изпитваше, когато мислеше за Симон. Беше добро момче.

– На седемнайсет, има още време. Но ще ти кажа нещо – внуците са десертът, който животът ти поднася – рече Рита и отново потупа корема на Йохана.

Водиха приятен разговор, докато си пиеха кафето, а кучетата се гонеха из апартамента. Мелберг беше очарован от чистата и непринудена радост, която изпитваше, като седеше тук, в кухнята на Рита. След разочарованията, които бе преживял през последните години, не поиска отново да се среща с жена. Но ето че седеше тук и му беше приятно.

– Е, какво ще кажеш?

Рита го погледна очаквателно и той усети, че е пропуснал въпроса, на който се очаква да отговори.

– Извинявай, какво каза?

– Попитах те дали ще дойдеш с мен на курса ми по салса довечера. За начинаещи е, въобще не е трудно. В осем часа.

Мелберг я изгледа невярващо. Курс по салса? Той? Смехотворна идея. Взря се в очите на Рита и чу собствения си глас да казва:

– Салса? В осем часа? Естествено.

Ерика вече започваше да съжалява за решението си, докато вървеше по чакъления път към къщата на Аксел и Ерик. Идеята вече не й се струваше толкова добра, колкото в момента, когато мисълта за първи път бе минала през съзнанието й, и тя с колебание почука с вдървените си пръсти по вратата. Първоначално не чу нищо и с облекчение си помисли, че в къщата няма никой, но после чу стъпки отвътре и сърцето й прескочи един удар, когато вратата се отвори.

– Да?

Аксел Франкел изглеждаше изтощен.

– Здравейте, казвам се Ерика Фалк и… – Тя се запъна, не знаеше как да продължи. – И съм дъщерята на Елси.

Аксел я изгледа с особен израз в очите. Умората бе изчезнала от лицето му.

– Да, сега виждам. Много си приличате с майка ти.

– Нима? – учуди се Ерика.

Никой не беше казвал нещо подобно досега.

– Да, има нещо в очите. И устата. – Той наклони леко глава и като че попиваше всяка подробност от външния й вид. Сетне изведнъж отстъпи встрани. – Заповядай вътре.

Ерика влезе в коридора.

– Ела да седнем на верандата.

Аксел тръгна към другия край на коридора и явно очакваше, че Ерика ще го последва. Като излязоха на чудесната стъклена веранда, той й посочи едно канапе, много прилично на нейното собствено у дома.

– Настанявай се.

Явно нямаше намерение да й предложи кафе и след като поседяха известно време в мълчание, Ерика се прокашля и каза:

– Аз… поводът да дойда е… поводът да намина е, че бях оставила един медал на Ерик. – Усети колко не на място звучи това и добави: – Исках и да изразя съболезнованията си… Аз…