Немското дете [bg]

– Никога не правете така – каза тихо.

Франс се засмя и отново се отпусна назад. Отново възприе обичайното си, бащинско „аз“. Но за няколко секунди фасадата се бе пропукала. Зад спокойствието се криеше ярост. Въпросът бе дали Ерик се бе сблъскал с нея.

Ернст силно дърпаше каишката и Мелберг едва го удържаше, като не спираше да се върти в кръг. Ернст не разбираше защо господарят му изведнъж бе решил да върви с бебешки крачки и с плам се опитваше да го накара да ускори ход.

Мелберг почти се бе отказал да се съпротивлява, когато чу стъпки зад себе си. Ернст се разскача от радост – приближаваше се приятел.

– Значи и вие сте излезли на разходка.

Гласът на Рита прозвуча точно толкова щастливо, колкото си го спомняше, и Мелберг усети как крайчетата на устата му се разтеглят в усмивка.

– Да, на разходка сме – отвърна и му се прищя да се ритне отзад.

Ама че идиотски отговор! Точно той, който така доб-ре умееше да разговаря с жени, сега стоеше и звучеше като кръгъл глупак. Овладя се и каза с най-авторитетния си глас:

– Доколкото разбрах, за кучетата е важно да се движат, така че се старая с Ернст да излизаме поне за час всеки ден.

– О, не само за кучетата е полезно да се раздвижват. На мен и на теб също ще ни се отрази добре.

Рита се разкикоти и се потупа по корема. На Мелберг това му достави истинско удоволствие. Най-сетне жена, която разбираше, че малко месце по костите невинаги е недостатък.

– Ама разбира се – отвърна и също се тупна по обемистия корем. – Но не трябва да се прекалява.

– За бога, така е.

Рита се засмя. Спря пред един жилищен блок и Сеньорита се насочи към единия от входовете.

– Да ти предложа кафе и сладкиш?

С усилие на волята Мелберг успя да не подскочи от радост и да си придаде замислен вид, след което кимна резервирано.

– Да, не би било лошо. Не мога да отсъствам прекалено дълго от работа, но…

– Чудесно тогава.

Тя въведе кода и отвори вратата. На Ернст явно му липсваше самообладанието на господаря му, защото се втурна нетърпеливо след Сеньорита.

Първата мисъл, която мина през главата на Мелберг, когато влезе в апартамента на Рита, беше „уютно“. Жилището не беше студено и оскъдно мебелирано, както предпочитаха шведите, а грееше от цветове и топлина. Той откачи каишката на Ернст, който тръгна след Сеньорита и великодушно получи част от лакомствата й. Мелберг закачи якето си, постави прилежно обувките си на поставката и последва гласа на Рита до кухнята.

– Май си паснаха.

– Какво? – попита тъпо Мелберг, тъй като вниманието му бе изцяло съсредоточено в изкусителните задни части на Рита, която стоеше с гръб към него до мивката и слагаше кафе в кафеварката.

– Имам предвид Сеньорита и Ернст.

Тя се обърна към него и се засмя.

– О, да, да, разбира се, явно се харесват – с облекчение се засмя и Мелберг.

Един поглед към всекидневната го потвърди в още по-голяма степен, отколкото би му се искало. Ернст тъкмо душеше Сеньорита под опашката.