Среднощно слънце [bg]

Гребяхме към къщи.

Цареше пълна тишина, чуваха се само меките приплясквания на веслата при изваждането им от водата. Капките блестяха като диаманти под полегатата слънчева светлина.

Седях отзад в лодката и гледах как майка и син гребат. Тананиках си наум „Бавно вървим през града”. Бяха като един организъм. Кнют — с дълбоко съсредоточена физиономия — се опитваше да държи тялото си изправено, да използва гърба и хълбоците и да поддържа зряло, спокойно и равномерно темпо с тежките гребла. Майка му седеше зад гърба му и го следваше. Стараеше се да гребат в синхрон. Мълчаха. Вените и жилите се издуваха и играеха под кожата на ръцете й. Тя надничаше през рамо да провери дали курсът е правилен и отмяташе встрани черната си коса. Кнют, естествено, даваше вид, че нехае дали ще ме впечатли, ала погледът му казваше друго. Издадох напред долната си устна и кимнах одобрително. Той се престори, че не забелязва, но загребванията му добиха още мощ.

С помощта на въже, прикрепено към скрипец, изтеглихме лодката в хелинга по дървените релси. Стана удивително лесно. Замислих се за неизчерпаемата човешка изобретателност и способност за оцеляване. И за общочовешката склонност към насилие — когато въпросът е на живот и смърт.

Тръгнахме по чакълестия път към селото. До телеграфния стълб, там, където започваше пътеката, спряхме. Върху афиша за концерта на естрадната група се беше наслоил още прах.