Среднощно слънце [bg]

— Божествено! — Просто не ми хрумна по-подходяща дума.

— Ммм — измърка Кнют.

— Липсва само бяло вино — отбелязах.

— Ще гориш в ада — озъби ми се той.

— Христос е пиел вино — напомни Леа. — А с треската върви червено.

Тя се засмя, защото двамата с Кнют спряхме да се храним и я погледнахме учудено.

— Поне така съм чувала, де!

— Тате пиеше — поясни Кнют.

Смехът на Леа секна.

— Да се поборим още малко! — помоли Кнют.

Потупах се по корема, за да му покажа, че съм твърде преял за сумо.

— Скука… — долната му устна увисна.

— Я виж няма ли да намериш яйца от чайки — предложи Леа.

— Сега, през лятото?

— Е, рядкост са, но ги има.

Той присви око. После стана и хукна. Изгуби се зад билото на хълма.

— Яйца от чайки? — попитах и се отпуснах върху пясъка. — Наистина ли има?

— Казах, че са рядкост.

— Като вас ли?

— Кои нас?

— Лестадианците.

— Така ли ни възприемаш? Като редки екземпляри? — Тя заслони очите си с ръка. Ето от кого бе наследил Кнют навика да си присвива окото.

— Не — отвърнах и затворих и двете си очи.

— Разкажи ми нещо, Юлф. — Тя подложи якето под главата си и легна.

— Какво?

— Каквото и да е.

— Нека помисля.

Полежахме мълчаливо. Слушах пращенето на огъня и как водата леко и гальовно милва крайбрежните камъни.

— Лятна нощ в Стокхолм — подхванах. — Всичко се е раззеленило. Всички спят. Бавно се прибирам към къщи с Моника. Спираме и се целуваме. После пак тръгваме. От отворен прозорец долита смях. От архипелага подухва ветрец с миризма на трева и водорасли. — Затананиках наум. — Вятърът гали бузите ни, аз я притеглям по-плътно към мен и нощта не съществува, тя е само тишина, сянка, вятър.

— Колко хубаво — прошепна Леа. — Продължавай.

— Нощта е кратка и светла и отминава с разбуждането на дроздовете. Мъж спира да гребе, за да погледа лебед. Вървим из Вестербру и ни подминава самотен, празен трамвай. И там, в нощта, в пълна тайна, дърветата в Стокхолм цъфтят, а прозорците къпят града в светлина. А градът изпълнява мелодия за всички, които спят, за всички, които заминават надалече, но въпреки това ще се върнат в Стокхолм. Улиците ухаят на цветя, по устните си още усещаме аромата на целувка и бавно-бавно вървим към къщи.

Заслушах се. Прибоят. Огънят. Далечен писък на чайка.

— Моника… това приятелката ти ли е?

— Да. Тя е моята любима.

— От колко време сте заедно?

— Да видим… От десет години.

— О, доста време.

— Да, но ние сме гаджета само по три минути на ден.

— Как така по три минути?

— По три минути и деветнайсет секунди, ако трябва да съм съвсем точен. Толкова продължава песента й.

Леа се надигна.

— Това, което ми разказа, песен ли е?

— „Бавно вървим през града” — кимнах аз. — Изпълнява я Моника Сетерлунд.

— И не си я виждал на живо?

— Не съм. Имах билет за концерт, в който щеше да участва и Стийв Кун, но Ана се разболя и се наложи да работя.