Запали реката [bg]

— Така ли?

— Вероятно не си спомняте, но присъствах на семинар, който изнесохте в академията преди няколко години, — по процедури, свързани с разследванията. Беше наистина изумително.

— Радвам се, че ви е харесал, но…

— Май по-добре да премина към същината… — Торес изглеждаше така, все едно самата мисъл му причинява физическа болка. — Проблемът е, че… имам определеното чувство, че със случай като този съм извън свои води.

Гърни изчака колона камиони да изреве по пътя от другата страна на храстите.

— В какъв смисъл?

— Току-що ме повишиха от патрулен в детектив — преди шест месеца. Да ме поставят на ръководен пост при такъв случай, с такъв голям залог… — Торес поклати глава. — Честно казано, малко ми е неудобно… — в гласа му се прокрадна намек за акцент.

— Заради отговорността или за нещо друго?

Торес се поколеба.

— Ами… аз съм отговорен следовател по случая, но и не съвсем. Очевидно Бекерт движи нещата. Като примерно тази версия с фокусирането върху Джордан и Тукър, все едно е сигурен, че те са виновни. Аз самият не виждам достатъчно доказателства за подобна увереност. Голяма грешка ли е да говоря пряко с вас за това?

— Зависи какво искате от мен.

— Може би просто вашия телефонен номер. Бих се радвал, ако имам възможност да обсъждам едно-друго с вас. Стига да е удобно.

Гърни не виждаше причина да откаже независимо от стриктното изискване на Бекерт за потока на информацията. Той сви рамене и даде на младия детектив номера на мобилния си телефон.

Торес му благодари и след това си тръгна, като го остави да умува върху срещата им. Като всичко друго в този случай, и тя му се струваше леко съмнителна. Почуди се дали тайнствеността, обкръжаваща молбата, се дължи на несигурността на Торес, на полицейската култура в Уайт Ривър или на нещо по-неприятно.

Размислите му бяха прекъснати от преминалите над него сенки на двойка лешояди, които обикаляха около буренясала нива в съседство с тоалетните. Беше интересно, помисли си той, че лешоядите, които се хранят с телата на мъртви животни и не нараняват нищо живо, се бяха превърнали в символ на хищници, които поглъщат беззащитните. Още едно доказателство, че обществото рядко се вълнува от истината.

Тези мисли на свой ред бяха прекъснати от звъна на телефона му.

Беше Хардуик.

— Гърни на телефона.

— Дявол го взел! Онова съобщение, което ми прати от телефона на Стийл? Може и да е било истинско предупреждение. Или нещо, което претендира да е такова. Или да е напълно различно нещо, мамка му. Знаеш ли от кого е било обаждането?

— Ще можем да се заемем с това, когато се сдобием с телефона от съпругата на Стийл. Но съм сигурен, че упражнението ще завърши в задънена улица и предплатена анонимна карта. Имаш ли нещо за Бекерт или Търлок?