Смърт по сценарий [bg]

— Сигурен ли си, че той ще разполага с нещо, с което ще можеш да взривиш мястото? — попита Лекси, щом свършиха.

Гейб сви рамене.

— Току-що е излязъл от затвора — отвърна той. — Може в хладилника му да няма дори кутия мляко.

— Може би трябва да го застреляш още в мига, в който ти отвори вратата — предложи тя.

— Не — отвърна той, — трябва да съм сигурен, че не е казал и на някой друг. Мики е доста словоохотлив, така се запознахме. Снимахме някаква боза за терористи в самолет. Аз играех пътник, а Мики трябваше да взриви вратите към пилотската кабина. Попитах го дали може да го гледам, докато си върши работата, и преди да се усети, Мики вече ми преподаваше бърз урок по спецефекти. Още тогава разбрах, че този тип е златна мина по техническите въпроси и може да ми потрябва някой ден, затова и завързах приятелство с него. По времето преди да влезе в затвора, почти харесвах стария глупак. Няма да е зле да възстановя приятелството с него.

— Възстанови го тогава и виж какво знае. След това го убий — отвърна Лекси.

— Изглежда си чела сценария — пошегува се той.

Гейб взе влак номер 7 до Флъшинг, слезе на 33-та улица и отиде пеша до Скилман Авеню. Беше доволен от факта, че е въоръжен. В такива квартали човек трябва да е готов за всякакви изненади.

Нищо не се беше променило след последното му идране. Чудеше се как Мики е успял да запази квартирата си през цялото време, докато е бил в затвора. Трябваше  да го попита по време на разговора им, в онази част, която щеше да премине под мотото "Радвам се да те видя".

Натисна звънеца и се представи на интеркома. Мики му отключи вратата.

Приземният етаж на сградата смърдеше на боклуци и урина. Той изчака Мики да му изпрати асансьора, след което се качи на петия етаж и потупа компактния "Валтер ППК", скрит във вътрешния джоб на якето му.

Вратата на асансьора се отваряше директно в апартамента и Гейб влезе.

— Хей, тук съм, на работната маса — извика Мики от срещуположния край на просторното помещение, на десетина метра от Гейбриъл.

Гейб прекоси помещението. Пелц седеше на висок дървен стол. Четирите години в затвора го бяха състарили поне с десетилетие. Раменете му бяха хлътнали, косата му беше посивяла, същия пепелявосив оттенък имаше и кожата му.

— Едно е сигурно — започна Гейб, — определено не си виждал много слънце.

— Сядай! — покани го Мики. — Правя нещо много яко, трябва да го видиш.

В стаята имаше само едно място за сядане — изтърбушен стар фотьойл. Гейбриъл се отпусна в него, облягайки удобно гръб.