Парижката квартира [bg]

Сякаш искаше да прогони този лош спомен, мъжът цъкна с език и побърза да добави:

— През последните два-три месеца от живота му той се чувстваше по-добре. Идваше много пъти в ресторанта и…

— Мислите ли, че отново е започнал да рисува? — прекъсна го Гаспар.

— Определено! Докато обядваше, господин Лоренц пак запълваше с рисунки страниците на своя скицник. Това бе сигурен знак!

— Знаете ли върху какво работеше?

Дьо Фюнес се усмихна съзаклятнически.

— Тъй като бях любопитен, като му носех ястията, винаги се възползвах от възможността да надникна през рамото му. Той рисуваше лабиринти.

— Лабиринти?

— Да. Кафкански лабиринти, без вход и изход. Лабиринти с безкрайни разклонения, от които ти се завиваше свят.

Маделин и Гаспар се спогледаха със съмнение, но събеседникът им имаше скрит в ръкава коз.

— Няколко дни преди смъртта си господин Лоренц ни направи страхотен подарък — постави мозайка в ресторанта.

— Тук? — попита учудено Гаспар.

— Точно така — потвърди гордо съдържателят, — в дъното на втората зала. Това е една от малкото мозайки на Шон Лоренц и със сигурност е най-голямата, която е сътворил. Много любители на изкуството идват тук като на поклонение, за да я видят и да я снимат. Най-вече азиатци.

Съдържателят не чака да го молят, за да ги заведе до дъното на залата, чиято задна стена бе покрита с многоцветна мозайка.

— Господин Лоренц искаше да илюстрира приказката на Роналд Дал „Огромният крокодил“ — любимата приказка на сина му, която малчуганът искал да му чете всяка вечер, преди да заспи. Прекрасен израз на почит към детето, нали?

Мозайката се състоеше от стотици миниатюрни блещукащи плочки, които напомняха на големите пиксели на видеоигрите от 80-те години на миналия век. Като присви очи, Маделин различи приказните герои от своето детство: крокодил, маймуна, слон, зебра, които тичаха из саваната.

Творбата бе прекрасна и забавна, макар и малко анекдотична. Маделин поиска разрешение да я снима и двамата с Гаспар се върнаха на тяхната маса.