Спускане в небитието

Стигна до дъното.

Рифът беше доста нисък, само на два метра над пясъчното дъно, и гъмжеше от риба. Макгрегър заплува ниско, над самия пясък, плавниците му докосваха дъното зад него. С помощта на приемника продължи да търси източника на сигналите. Той ставаше все по-силен и по-силен, а после някак неуловимо започна да отслабва.

Беше го пропуснал. Завъртя се и заплува обратно. Звукът се засили.

А след това изведнъж звукът промени характера си и се превърна в равномерно непрекъснато бръмчене.

Той спря.

Точно под него имаше коралово образувание, което приличаше на гигантска ръка, протегната нагоре към повърхността. От лявата страна в корала имаше дупка, широка около трийсет сантиметра.

Макгрегър увисна във водата и зачака. Не обичаше да си мушка ръцете в дупки в коралите. В най-добрия случай можеше да очаква вътре да има някой рак; в най-лошия — мурена. Отдавна беше научил, че в йерархията на нещата, от които човек трябва да се бои в тропическите води, мурените са най-лошите. Баракудата ги следваше доста по-назад, на второ място, а трети бяха акулите. Мурените можеха да достигнат до три метра дължина и бяха свирепи.

Отдръпна се от дупката и светна с фенерчето вътре. Нищо не се случи. Не видя издайническия розов блясък на очите на мурената, нито път белотата на острите ѝ като бръснач зъби в зейналата ѝ паст.

Вместо това мярна специфичната белота на пластмаса; беше малка торбичка, привързана към оловна тежест.

Изчака още.

Осъзнаваше, че виси в нещо като сфера от светлина, която се създаваше от отразения от праха сноп на фенерчето му. Вътре в сферата, може би в диаметър от два метра, виждаше относително добре; извън нея нямаше нищо друго, освен чернота. Там можеше да има всичко. Това беше един от ужасите на нощното гмуркане — тази чернота; но той отдавна беше свикнал с нея.

Продължи да чака.

Вътре в дупката не се случваше нищо, така че накрая той посегна, хвана найлоновата торбичка и я измъкна. Беше изненадващо тежка; не очакваше, че милион и половина долара в диаманти тежат толкова много, но беше поне няколко килограма. Във водата теглото се преценяваше трудно.

Докато държеше торбата пред светлината на фенерчето и се опитваше да види скъпоценните камъни през дебелия найлон, почувства някаква промяна във водата наблизо.

Не беше нещо конкретно, което можеше да определи: може би някаква промяна в течението, промяна в начина, по който рибите се хранеха, някакъв нов хлад. Каквото и да беше, бе бързо и неуловимо.

Завъртя лъча светлина в кръг, но видя само тъмна вода. След това мярна нещо друго.

Перка.

Отдръпна се.

Акула.

Плъзгаше се покрай него, беше голяма — два метра, може би повече, и криволичеше по бавния, заплашително координиран начин, по който плуват големите акули.

Акулата изчезна от обсега на светлината. Макгрегър зачака. След миг тя се върна и при повторното преминаване той успя да я види по-ясно. Тялото ѝ беше с типичната гръбна перка, но вниманието му беше привлечено от главата ѝ. Главата беше гротескно сплескана и приличаше на чук или брадва. Очите бяха разположени широко, в двата края на чука.