Човек без куче [bg]

Тази мисъл му подейства някак успокоително, все едно най-сетне бе стигнал до дъното, и то по време на самотна разходка из Шумлинге през мразовита декемврийска нощ. Извади мобилния си телефон. Повдигна капачето и видя, че е станало два без девет.

Спря, пое си дълбоко дъх и запали цигара. В кутията бяха останали само две. Набра номера.

Тя вдигна след три сигнала:

— Ало?

— Жанет?

— Да.

Звучеше сънливо, но Роберт си даваше сметка, че това не може да се прецени еднозначно. Някои хора говорят насън удивително бодро и отчетливо. Гласът й му се стори малко хрипкав, но същевременно нежен. Допадна му. За секунда в главата му се появи идиотската реплика „I’m your long lost lover and there’s snow on my hair“[15].

Роберт съумя да се откъсне от това изречение, хрумнало му кой знае защо, и продължи:

— Извинявай. Обажда се Роберт. Роберт Хермансон. Знам, че е късно, но не успях да заспя. Исках да те питам дали все още…?

— Ела — просто каза тя. — Чакам те.

— Не искам да…

— Ела — повтори Жанет. — Поканих те по мое желание, а и още не съм заспала. Знаеш къде живея, нали?

— Да — кимна Роберт. — На „Фабрична“ 26. Има ли код?

— Деветнайсет петдесет и осем. Къде се намираш в момента?

— До спортния комплекс.

— До спортния комплекс ли? Какво правиш там посред нощ?

— Реших да се поразходя. И се сетих за теб.

— Радвам се. Значи, ще дойдеш до десетина минути. Ще направя чай. Или предпочиташ чаша вино?

— По-добре чай…

— Дадено. А може да пийнем и чай, и вино. Чакам те, Роберт. Деветнайсет петдесет и осем.

Затвори. Гласът й остана да кънти в главата му. Изведнъж му се стори смътно познат. Прибра телефона в джоба на якето си, изхвърли наполовина изпушената цигара и тръгна към „Фабрична“.