Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Верънс мълчаливо понаблюдава в продължение на половин минута суматохата, след това се изнесе, искрено желаейки в този момент да има истински стомах, за да бръкне с пръсти четирийсет години дълбоко в гърлото си и да избълва оттам всичко, което беше изял през това време.
Потърси утеха в кучкарника, където любимите му ловни кучета скимтяха, драскаха с нокти вратите и най-общо се чувстваха много неудобно, че усещаха, но не виждаха познатото му присъствие.
В момента той витаеше — ах, колко я мразеше тази дума! — из Дългата галерия, където портретите на отдавна умрели крале го съзерцаваха от прашните сенки. Той би се отнасял далеч по-благосклонно към тях, ако не бе забелязал преди това доста от тях да се мотаят из залите на замъка и да бръщолевят.
Верънс реши, че има две цели в смъртта си. Едната — да се измъкне от проклетия замък и да открие сина си, а другата беше да отмъсти на дука. Но не като го убива, реши той, дори и да му се удаде случай, защото компанията на този кикотещ се идиот бе придала допълнителен ужас на смъртта.
Той приседна под портрета на кралица Бимъри (670–722). Красивите строги черти на лицето й щяха да му се сторят дори привлекателни, ако по-рано днес не я бе видял да преминава през стената наблизо.
Верънс се опитваше да избягва да преминава през стени. Човек все пак трябва да има някакво достойнство.
Усети, че го наблюдават.
Извърна глава.
На прага на вратата седеше котарак и се взираше в него с немигащ поглед. Беше петнисто сив и ужасно дебел…
Не. Ужасно едър. Покрит беше с толкова много белези, че приличаше на юмрук с козина. Ушите му бяха като перфорирани чуканчета, а зениците на очите — две цепки сред първична жълта злоба. Опашката конвулсивно чертаеше във въздуха серия от въпросителни, докато животното се взираше в него.
Грибо беше дочул, че лейди Фелмет има някаква малка бяла женска котка, и бе довтасал, за да поднесе почитанията си.
Верънс никога не беше срещал животно с толкова много вътрешна злост. Не можа да устои, когато котаракът пристъпи към него по пода и се опита да се отърка о краката му, мъркайки като дъскорезница.
— Добро коте, добро коте — отмаляло каза кралят.
Наведе се и се опита да го почеше по главата, между съдраните уши. За него беше облекчение да срещне някой друг освен останалите призраци, който успява да го види, а и не можеше да не забележи, че Грибо е доста необичаен котарак. Повечето от котките в замъка бяха или разглезени домошари, или пък кухненски котки с плоски уши, или обитатели на конюшните, повече наподобяващи гризачите, с които се препитаваха. Този котарак беше самостоятелно животно. Всички котки създават подобно впечатление, разбира се, обаче на мястото на безсмислената животинска самовглъбеност, която се опитваше да мине за скрита мъдрост у останалите създания, Грибо излъчваше истински интелект. Излъчваше също и миризма, която би могла да събори тухлена стена и да докара хрема дори на умряла лисица.
Един-единствен тип хора гледаха подобни котки.
Кралят понечи да се наведе и откри, че е започнал леко да потъва в пода. Той се стегна и изплува нагоре. Усещаше, че веднъж да си позволи да се почувства у дома си в отвъдното, можеше да се смята за загубен.
Смърт бе казал, че само близки роднини и хората със свръхестествен усет могат да го съзрат. В замъка нямаше много и от двата типа. Дукът можеше да бъде класифициран под първия параграф, но безжалостният му егоцентризъм го бе превърнал в нещо също толкова чувствително психически, колкото и пресен морков. Колкото до останалите, само готвачът и Шутът можеха да се класират, но готвачът тъй и тъй прекарваше повечето време хлипайки в килера, защото не му даваха да пече на шиш нищо по-кърваво от пащърнак, а Шутът се беше превърнал във възел от нерви и Верънс се отказа от опитите си да стигне до съзнанието му…
С вещицата е друго. Ако една вещица няма усет, значи, той, Верънс, е само повей на вятъра. Налагаше му се да я доведе в замъка. И после…
Той имаше план. Всъщност нещата бяха далеч по-сериозни — той имаше План. Месеци наред го обмисляше. Не му бе останало нищо друго освен мисленето. Смърт се бе оказал прав. Едничка мисълта им оставаше на призраците и въпреки че мисленето, най-общо казано, винаги е било необичайна дейност за краля, Липсата на тяло, което да го разсейва с разните му там прищевки, му бе дала възможност да вкуси от радостите на умствените усилия. Никога досега не бе имал План, или най-малкото не такъв, който да отива отвъд „Дайте да намерим нещо за убиване“. И ето — седнал пред него и миещ се с лапичка, беше Ключът.
— Тука, писе — осмели се да подвикне той. Грибо го стрелна с пронизващ жълт поглед.