Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
— Котките могат сами да се грижат за себе си — отговори Баба Вихронрав. — Държавите не могат. Аз обаче имам да докладвам новини от разузнаването. Наклади огъня, Маграт.
— Ммм?
— Казах, наклади огъня, Маграт.
— Ммм? О, да.
Двете възрастни жени я наблюдаваха, докато тя се носеше безцелно из ливадата и се спъваше неволно из сухите храсти. Маграт явно беше потънала в дълбок размисъл.
— Май не е на себе си — отбеляза Леля Ог.
— Да. Може да е за добро — късо се съгласи Баба и седна на един камък. — Трябваше да го е разпалила още преди да сме дошли. Това си е нейно задължение.
— Тя е добра душа — защити я Леля Ог, докато замислено изучаваше отдалечаващия се гръб на Маграт.
— И аз бях добра душа на младини, но това хич не спираше острия език на Баба Филтър. Най-младата вещица трябва да отслужи времето си, знаеш как е. На нас да не ни е било леко, а? А пък виж я нея — дори не носи островърха шапка. Как се предполага хората да разберат, че е вещица?
Явно имаш нещо наум, Есме — забеляза Леля.
Баба навъсено кимна.
— Вчера имах посетител — отговори тя.
— И аз.
Въпреки грижите си Баба леко се раздразни от чутото.
— И кой беше?
— Кметът на Ланкър и група граждани. Не са доволни от краля. Искат крал, на когото могат да имат доверие.
— Аз не бих имала доверие на никой крал, на когото гражданите му имат доверие — обяви Баба.
— Да, ама това сегашното за никого не е добро — дето обикаля, събира данъци и убива местните. Новият сержант, дето си го е назначил, е много чевръст, щом стане нужда да се изгори някоя колиба до основи. Старият Верънс също понякога палеше, вярно… ама…
— Знам, знам. Той имаше по-личен подход — отговори Баба. — Човек усещаше, че кралят наистина го мисли. Хората са доволни, когато ги оценяват по достойнство.
— А тоя Фелмет просто мрази кралството — продължи Леля. — Всички го разправят. Казват, че когато му говорят, той само ги гледа втренчено, кикоти се от време на време, трие си ръцете и получава тикове.
Баба се почеса по брадичката.
— Старият крал обикновено просто ги овикваше и ги изритваше от замъка, ако си спомняш. Обичаше да казва, че няма време да се разправя с магазинери и тям подобни — добави одобрително тя.
— Но пък беше много милостив към тях — додаде Леля Ог. — Освен това той…
— Кралството е разтревожено — прекъсна я Баба.
— Да, вече го казах.
— Нямам предвид хората, имам предвид кралството.
Баба обясни. Леля я прекъсна на няколко пъти с кратки въпроси. Не й хрумна да се усъмни в ни една дума от чутото. Баба Вихронрав никога не си въобразяваше.
Накрая каза:
— Тъй.
— Взе ми думата от устата.
Представи си само.
— Именно.
— И какво направиха после животните?
— Разотидоха се. То ги беше докарало при мене, то и ги пусна да си вървят.
— И никой никого не изяде?
— Не и доколкото успях да видя.
— Странна работа.
— Права си.
Леля Ог се загледа в залязващото слънце.
— Не съм чувала кралствата често да вършат такива работи — отбеляза тя. — Ти го видя на театъра — кралете и тям подобните се избиват един друг през цялото време. Кралствата просто се мъчат да извлекат максималната полза от това. Как стана тъй, че нашто взе, та внезапно се обиди?
— То си е било тука от много време — обясни Баба.
— Тъй е с всички други навсякъде — каза Леля и добави с убедеността на дългогодишен познавач:
— Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география.
— Говориш за земята — възрази Баба. — А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили.
Маграт се появи и започна да стъкмява огъня, сякаш бе изпаднала в някакъв транс.
— Виждам, че доста си мислила върху това. — Леля бавно и внимателно произнасяше всяка дума. — И това твое кралство би искало по-добър крал, така ли? — Не! Тоест — да. Виж… — Баба се приведе напред, — то няма същите пристрастия и неприязън като хората, разбираш ли?
Леля Ог се отдръпна леко.
— Няма да има, естествено, че може ли? — предположи неуверено тя.
— То не се интересува дали хората са добри или лоши. Дори не съм сигурна дали би могло да направи разликата повече, отколкото ти би могла да кажеш дали една мравка е добра или не е. Но то иска кралят да се грижи за него.