Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Чакай. Чакай… Една мисъл се промъкна в мозъка на Баба и свенливо се опита да привлече вниманието й.
Нали беше възможно тези вековни лесове да имат общ ум? Баба седна на пода с античен комат хляб в ръка и се втренчи с невиждащи очи в камината. Вътрешното й око надникна навън — отвъд покритите със сняг редици на дърветата. Да. Как никога преди не й бе хрумвало… Разбира се, това би бил единен разум, създаден от множеството малки умове вътре в него — на растенията, на птиците, на мечките, че даже и огромните бавни умове на самите дървета…
Тя се тръшна в люлеещия се стол, който започна да се клати напред-назад от само себе си.
Често си беше мислила за гората като за същество, излегнало се върху земята, но винаги само в метафоричен смисъл, както би се изразил някой магьосник — сънлива и мъркаща със земните си пчели през лятото, ревяща и яростна с есенните си стихии, заспала, навита на кълбо, през зимата. Сега й стана ясно, че освен сбор от отделни неща гората беше създание сама по себе си. Живо, въпреки че не точно по начина, по който са живи полските мишки, да речем.
И много по-бавно.
Това явно беше важен факт. Колко бързо, да кажем, бие сърцето на гората? Веднъж годишно може би? Да, горе-долу толкова. Гората чака топлото слънце и дългите дни, които да изпомпят милиони литри мъзга няколкостотин стъпки нагоре към небесата в едно величествено систолично изригване, което е прекалено голямо и прекалено гръмовно, за да бъде чуто.
В този момент Баба прехапа устни.
Ей сега беше употребила думата „систолично“, а тя дори не съществуваше в нейния речник.
Някой се намираше вътре в главата й.
Нещо.
Наистина ли беше помислила всичките тези мисли или някой ги бе помислил чрез нея?
Тя стрелна с поглед входната врата, като междувременно се опитваше да запази своите мисли за себе си. Но умът й беше прозрачен, сякаш главата й бе направена от стъкло.
Баба Вихронрав скочи на крака и дръпна завесите.
Те бяха там — навън, на мястото, където при по-топло време би била поляната. И всяко едно от тях седеше и се взираше в нея.
След няколко минути предната врата на Бабината колиба се отвори. Това бе събитие — както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата. Съществуват само три случая в живота на човек, когато подобава да се мине през предния вход, като и в трите го носят.
Вратата се отвори със значително усилие след поредица от болезнени скърцания и ритници. Няколко люспи боя нападаха върху пряспата сняг, скупчена отпред. Накрая, когато беше вече наполовина открехната, заклини.
Баба неловко се промъкна през процепа и нагази недокоснатия сняг.
Тя бе поставила островърхата си шапка и наметалото. Носеше го в случаите, когато искаше всеки, който я зърне, да бъде абсолютно сигурен, че е вещица.
Заровен под снега, лежеше вехт кухненски стол. Лятос тя обичаше да сяда на него и да хвърля едно око към пътеката, докато се занимаваше с неприятни ръкоделия. Баба го издърпа, бръсна снега от него и твърдо седна — разкрачена, със скръстени непокорно пред гърдите ръце. Вирна брадичка.
Слънцето се беше изкачило вече доста нависоко, но светлината на Прасоколедния ден си оставаше червеникава и коса. Тя озаряваше огромния облак пара, който беше увиснал над събралите се създания. Никое не помръдваше, само от време на време някое трепваше с копито или се почесваше зад ухото.
Баба се вгледа в редките движения. Преди не бе забелязала, но сега видя, че всяко дърво край градината бе тъй отрупано с птици, сякаш някаква неочаквана черно-кафява пролет бе подранила.
На мястото, където лятос растеше лехичката с билките, се бе събрала глутница вълци, които я наблюдаваха с изплезени езици. Мечи контингент бе приседнал зад тях. Метафоричната галерия беше заета от тълпа зайци, невестулки, разнородни гадинки, язовци, лисици и други създания, които въпреки факта, че изживяваха целия си живот сред кървавата атмосфера на преследвания и преследващия, убий или ще бъдеш убит от лапа, нокти и зъби, най-общо биваха назовавани „горските обитатели“.
Всички седяха заедно в снега, напълно забравили естествените си кулинарни взаимоотношения, и се опитваха да издържат на погледа й.
Баба не можа да се сдържи и заговори на глас:
— Не знам какво заклинание правите, но ще ви кажа — напразно се мъчите, по-добре си тръгвайте още сега.
Не помръднаха. Не се чу нито звук, освен този на възрастен язовец, който шумно облекчи газовете в стомаха си и силно се притесни от това.
— Вижте — продължи Баба. — Аз какво мога да направя? Няма смисъл да идвате при мене. Той е новият господар. Кралството сега е негово. Не мога да се намесвам. Не е редно да се намесва човек, защото е грешно да се набърква в управлението. То трябва само да се оправи — на добре или на зле. Туй е фундаментален закон на магията. Не можеш да обикаляш и да управляваш хората със заклинания, понеже ще ти се налага да използваш все повече и повече.