Колието на кралицата

И принцът, хващайки звънчето, поставено в улея на една колона, го раздвижи — удари само веднъж, а то прозвъня тайнствено в дълбочината на стълбите.

Двете жени нададоха кратък вик от внезапна уплаха.

— Така ли отпращате хората си, братко? — каза кралицата. — Бих помислила обратното — че ги повиквате.

— Ако звънна втори път — да, някой ще дойде, но тъй като иззвънях само веднъж, бъдете спокойна, мила сестро, никой няма да дойде.

Кралицата се разсмя.

— Хайде, вие сте предпазлив човек.

— Сега, мила сестро, не можете да стоите във вестибюла. Ако обичате, качете се на етажа — продължи принцът.

— Да се подчиним — каза кралицата, — духът на къщата не ми изглежда недобронамерен.

И тя се заизкачва. Принцът вървеше пред нея. Стъпките им не се чуваха върху килимите от Обюсон, които красяха стълбите. Изкачил се на първия стаж, принцът разлюля друг звънец, чийто звън отново стресна кралицата и госпожица Дьо Таверне, които не бяха предупредени за това. Но удивлението им се удвои, когато видяха вратата на този етаж да се разтваря сама.

— Наистина, Андре, започвам да треперя, а вие? — каза кралицата.

— Аз, госпожо, докато Ваше величество върви напред, с доверие ще ви следвам.

— Мила сестро, няма нищо по-просто от това, което става тук — продължи младият принц, — вратата срещу вас е на апартамента ви. Погледнете!

Той посочи на кралицата неголяма стая, която няма да пропуснем да опишем: малко преддверие сред гора от рози, с две етажерки от Бул, таван на Буше. Паркет от скъпо дърво водеше към будоар със завеса от бял кашмир, осеяна с бродирани на ръка цветя от най-изкусни майстори. По стените на този будоар имаше копринени тапети на дребни точици, нюансирани с такова майсторство, което превръщаше един тапет в килим на Гоблен, считан за картина на майстор по онова време. След будоара идваше красива спалня в синьо, сякаш уловена в мрежа — в завесите от дантела и коприна от Тур, разкошно легло в потаен алков, омайващ огън в камина от бял мрамор, дванадесет ароматизирани свещи, горящи в полилеи от Клодион, лакиран в лазурен цвят параван с позлатени китайски мотиви — такива бяха прекрасните неща, които се появиха пред очите на дамите, когато влязоха стеснително в това елегантно малко жилище.

Не се мяркаше никакво живо същество: навсякъде топло, светло, без да могат да се разгадаят в каквато и да е било степен причините за толкова благоприятния ефект.

Кралицата, която предпазливо влезе в будоара, застана за момент на прага на спалнята.

Принцът се извини по съвсем благовъзпитан начин, че е бил принуден да посвети снаха си в една недостойна за нея тайна.

Кралицата отвърна с полуусмивка, изразяваща много повече от всички думи, които би могла да изрече.

— Сестро, този апартамент е ергенското ми жилище, само аз влизам в него, и то винаги сам — каза граф Д’Артоа.

— Почти винаги — поправи го кралицата.

— Не, винаги — усмихна се той.

— Аха! — каза тя.

— Освен това — продължи той — в будоара, където се намирате, има диван и дълбоко кресло, в които много пъти, когато нощта ме е изненадвала след лов, съм спал така добре, както в леглото си.