Колието на кралицата

— Невъзможно, сестричке, кралят е изпълнен с голямо почитание.

— Аз чакам пред вратата, а утре ще избухне ужасен скандал по много невинен повод. Ах, несъмнено си имам враг при краля, знам го много добре.

— Възможно е, сестрице. Е, тогава имам идея.

— Идея? Хайде, казвайте бързо.

— Вашият неприятел ще изглежда по-глупав от магаре, вързано за юлара си.

— О, да можехте само да ни избавите от това глупаво положение — единственото, за което ви моля!

— Ще ви спася, както се надявам! О, аз не съм по-глупав от него, макар той да е по-опитен от мен!

— Кой?

— Е, по дяволите, граф Дьо Прованс!

— Охо! И вие като мен отгатвате кой е моят неприятел.

— Но той е враг на всичко младо, на всичко красиво, на всичко, което може… това, което той не може!

— Мили братко, вие знаехте ли нещо за тази заповед?

— Може би, но първо да не стоим тук, пред тази врата. Вълчи студ е! Елате с мен, скъпа сестричке.

— Къде?

— Ще видите, на едно място, където ще бъде поне топло. Елате, а по пътя ще ви кажа какво мисля за това затваряне на вратите. Охо, господин Дьо Прованс, мой скъп и недостоен брат! Подайте ми ръка, сестро, поемете другата ми ръка, госпожице Дьо Таверне, и да тръгнем надясно.

Тръгнаха.

— Та казахте, че Дьо Прованс… — подхвана отново кралицата.

— Да, да. Тази вечер след вечерята при краля той дойде в големия кабинет. Кралят дълго бе разговарял през деня с граф Дьо Хага и вас не ви бяха видели.

— В два часа заминах за Париж.

— Знаех, позволете да ви кажа, скъпа сестро, но кралят не мислеше за вас, а за Харун ал Рашид и за великия му везир Джафар, беседваше за география. Слушах го твърде неспокоен, защото аз също исках да изляза. Ах, извинете, ние вероятно не сме излезли по един и същ повод, ако не греша…

— Хайде, хайде, продължавайте, говорете!

— Да завием наляво.

— Но къде ме водите?

— На двадесет крачки. Внимавайте, има купчина сняг. Ей, госпожице Таверне, ако пуснете ръката ми, ще паднете, предупреждавам ви. Накратко, да се върнем при краля. Той си мислеше само за географски ширини и дължини, когато Дьо Прованс му каза: „Много бих искал да поднеса моите почитания на кралицата.“

— Ах! — възкликна Мария-Антоанета.

— „Кралицата се храни в покоите си“, отвърна кралят. „Как така? Мислех, че е в Париж“, добави брат ми. „Не, в покоите си е“, настоя кралят. „Оттам идвам и съвсем не ме приеха“, бързо възрази Дьо Прованс. Тогава видях да се присвиват веждите на краля. Той ни освободи — брат ми и мен, и без съмнение, след като сме си тръгнали, се е осведомил. Луи е ревнив само по прищявка, знаете това. Пожелал е да ви види, не е могъл да влезе, усъмнил се е в нещо.

— Точно така, госпожа Дьо Мизери имаше такова нареждане.

— Така, за да се увери в отсъствието ви, кралят е издал тази сурова заповед, която ни остави отвън.

— О! Това е ужасно отношение, признайте, графе.

— Признавам. Но ето че пристигнахме.

— Тази къща…

— Не ви ли харесва, мила сестро?

— Ах, не казвам това, напротив, очарова ме. Но хората ви? Ако ме видят?