Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— И отивам с моя „Толстой“ чак до кръстовище тридесет и три в снежната буря?
Паско размаха ръце.
— По това време бурята вече е била отслабнала. Но във всеки случай не е било необходимо да пътуваш дотам с твоя „Толстой“. Не забравяй, че жена ти току-що е била оставила камката в подземния гараж. Каза ни го преди малко свидетелят Козлов. Разполагал си с идеалното превозно средство.
— Фантасмагории — казах аз. — Базиращи се на фалшиви показания, взети чрез подкуп или заплаха.
— Това би казал твоят скъп адвокат. Но какво ще видим, ако прегледаме следващите осемнадесет часа? Ще видим как един мъж се обажда в болницата, разговаря с приятелите на жена си, мъж, който дори съобщава в милицията, че е изчезнала. Накратко, мъж, който всячески се стреми да отклони подозренията на един опитен следовател като мен. — Направи кратка пауза. — Очаквам пълно сътрудничество от твоя страна, Вадим. Да си свалиш гащите. Да направиш пълни самопризнания. И ще видя какво мога да направя от своя страна.
Възможно ли беше Козлов да казва истината? Всичко в главата ми кръжеше бавно. Възможно ли беше? Извърнах рязко глава към него и попитах Паско:
— Къде го намери?
— Дойде сам, както би направил всеки доблестен гражданин, когато прочел съобщението, че жена ти е изчезнала.
Погледнах още веднъж самодоволната усмивка на Козлов и се обърнах с гръб към него.
— Долен мръсник — казах на Паско. Обаче какво друго можех да очаквам?
11.
Паско ме остави на мира през целия ден. Повярвайте ми, приятели, това е притесняващо странно. Моментът да ме захапе, поне според подчертаните редове в съветския устав на Паско, беше именно сега, когато духът ми е на най-ниското стъпало и се побърквам от притеснения за Наталия, изплашен от неспособността си да направя каквото и да е за нея.
Но… Ще кажете: „Аха, щом като Паско е знаел, че си притеснен за Наталия, тогава е знаел, че не си причината за нейното изчезване.“ Жалкото е, че в тон с нашите стародавни и недостойни традиции въпросът не стоеше така. Паско искаше самопризнания — това е единственото доказателство със стойност в нашата държава, това е крайният резултат, към който се стреми всеки руски милиционер. Може да са оплескани всички веществени доказателства, може по случая да са работили некадърници — ако съдията чуе вълшебните думи „признавам се за виновен“, няма пречка да унищожи живота ти, без да изпита някакви угризения на съвестта дори за секунда.
Ако самопризнанието си противоречи с фактите, то фактите са сбъркани. Съвсем просто. А щом фактите са сбъркани, променяш ги.
Ето защо бях повече от изненадан, че Паско не продължи да гони предимството си. Когато дежурният старшина ми донесе супа и допълнително прибавена към нея наденица за обяд, ми намигна едва забележимо.
— Вярно ли чувам, че съвсем скоро ще се върнете зад бюрото си, шефе?
Изскочих от нара.
— Какво си чул?
— Капитан Паско е побеснял оттатък. Само обикаля и мърмори нещо за Москва. Нищо не можело да се очаква оттам, казва, освен неприятности за един отдаден на работата си офицер като него.
— И какво се е случило? — Предположих, че зад всичко това стои Дронски. Дърпа конците от столицата.
— Не знам нищо повече от това — отговори старшината. — Но от Москва се задават неприятности за достойния капитан. Пристигат съвсем скоро. Това сигурно не са лоши новини, а, шефе?
Неприятностите за капитан Паско пристигнаха в осемнадесето районно управление късно следобед от Москва, обути с лъскави ботуши с високи токчета, отлично скроени сива рокля и сако, гарнирани със златна огърлица на нежния врат с шоколадов цвят. Дежурният старшина никога не бе виждал такава жена — с лице като светъл махагон, метър и осемдесет висока и с искрящ, непозволяващ възражения гняв в черните й очи. Той отвори вратата на килията и се поклони. Паско, застанал зад него с изцъклени очи като на болен от гуша в напреднал стадий, изглеждаше неспособен да се помръдне.
— Разпоредете на някого да ни донесе чай, капитане — каза агент Кънингам през рамо на много сносен руски. — С пресен лимон. Имате ли пресни лимони в Мурманск?
Не изчака отговора. Вече бе затворила вратата на килията пред носа на Паско. Обърна се и си стиснахме ръцете.
— Вече се познаваме — казах аз.
Тя повдигна вежди в знак на съгласие.
— Ще си спестя обясненията относно това колко съжалявам. Точно такива неща не са ви нужни в момента, нали така? — Погледна ме сериозно. — Снимката на жена ви може да се види по всички вестникарски сергии в града. Това е добре. Има лице, което не се забравя. Купих си няколко от ранните издания. Паско, изглежда, не е посмял да съобщи малката подробност, че ви е арестувал.