Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Студени тръпки ме полазиха по гърба. Той скочи енергично на крака и отиде до вратата. Още преди да я отвори, вече крещеше да доведат свидетеля. Паско погледна старшината.
— От този няма нужда да се притесняваме. Името му никога не е припарвало до жилищните списъци на милицията.
„Свидетелят“ се оказа човек, когото никога не бях виждал. Нисък, но широкоплещест. С къс балтон и ушанка. Изглеждаше около петдесетгодишен, с изпито лице и посивяла двудневна четина по бузите. Но очите му бяха зачервени и гледаха мътно като на човек с поне двадесет години по-стар. Или като на пияница. Всеки би разпознал в него копоя.
Паско включи магнетофона.
— Кажете си името, възрастта и професията, за протокола — разпореди се Паско.
— Йосиф Филипович Козлов — каза мъжът. — На петдесет и шест години. Офицер от армията.
— Кога ви уволниха? — попитах аз.
— През хиляда деветстотин деветдесет и осма. Боклуците на Елцин ме изгониха.
По всичко му личеше, че е невзрачник от бившите тайни служби, като се започне от мръснишкия поглед и се стигне до старите ботуши.
— Арестантът няма право да разпитва свидетелите — изрева Паско и удари с отворена длан по желязната маса толкова силно, че „военният офицер“ отстъпи изплашен назад.
— Разкажете ни какво видяхте — каза Паско и придърпа мъжа напред, докато не го приближи на половин метър от магнетофона.
Мъжът извади един лист от джоба си.
— Свидетелят вади от джоба си предварително подготвен текст — казах аз, навеждайки се към магнетофона. — Почеркът прилича на този на капитан Паско — добавих, за да бъде объркването пълно.
Паско ме изгледа свирепо и после подкани Козлов.
— Свидетелски показания — каза той. — Написани, подписани и датирани от бившия офицер Й. Ф. Козлов.
Свидетелят започна да чете. Сега бе моментът да слушам.
— Във въпросната нощ, събота, около четири сутринта пресичах градския площад откъм източната му страна пред блок „Горшков“. Когато стигнах отсрещната страна, забелязах пред входа на подземния гараж пред „Горшков“ две коли на около дванадесет метра една от друга. Двамата шофьори слязоха. Не носеха ушанки и ясно видях, че бяха мъж и жена с руса коса. Тръгнаха един към друг и се прегърнаха. Мъжът се върна в колата си и потегли. После русата жена тръгна към своята кола. В този момент се разминахме. Поздравих я, понеже я познах. Беше хирург в спешно отделение на болницата „Лермонтов“, където са ме лекували след падане.
Тя отвърна на поздрава ми и после се качи в колата и потегли към входа на гаража под жилищния блок, наречен „Горшков“. Без никакво съмнение идентифицирам русата жена като доктор Наталия Вадим.
Погледнах кръвнишки Паско, а той се изсмя.
— Виждаш ли сега? Според мен твоята Наталия е съчинила това спешно повикване в събота през нощта.
— И защо й е трябвало да го прави?
— Била е в безизходица. Наложило й се е да отмени следобедната среща на „Манделщам“, забрави ли? А не е могла да си представи, че ще прекара цял уикенд без него. Била е готова на всичко. Не забравяй, че му се е отдавала навсякъде. Върху бюрото в кабинета, на задната седалка в паркираната камка, абсолютно навсякъде.
Това беше изтезание, за което никога не бях предполагал, че съществува.
— За бога, Паско…
Той се усмихна и понижи тон:
— Била е готова да направи всичко заради няколко часа с него. И изчаква момента, когато ти си ангажиран с губернатора. В библиотеката му, както гласят показанията ти. И тогава тя импровизира повикването, така че да напусне приема, преди ти да си приключил разговора с негово превъзходителство.
Все още нямаше нищо уличаващо срещу мен, но това не ми харесваше. Долавяше се смисленост. Не истината вероятно, но неприятно правдоподобни догадки. Неизменната презумпция, че Наталия се е срещала с някого.
— Защо просто не изплюеш всичко — каза Паско. Имаше предвид да си призная.
— Нямам какво да изплювам.
— Знаеш какво означават показанията на бившия офицер от армията Козлов.
Погледнах злобно Козлов.
— Знам какво ще се случи с бившия офицер от армията Козлов, ако някой от моите патрули го хване пиян.
— Това, което означават показанията на Козлов — продължи Паско толкова гладко, колкото позволяваха възможностите му, — е, че Наталия е била в апартамента ви заедно с теб, който си я чакал да разбереш какво, по дяволите, е правила през последните четири часа. Останалата част от картината е лесна за описване. Побесняваш толкова, че ти причернява пред очите. И кой няма да те разбере? Тя е пред теб и още мирише на него. Удряш я. По-силно, отколкото си възнамерявал. Тя пада и повече не става. Проблемът ти е къде да скриеш трупът.