Забранена зона
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забранена зона». Краткое содержание книги:
В строго охраняваната зона под Маунт Драгън е скрит тайнственият изследователски комплекс, за които със страхопочитание говори дори посветения елит на компанията „Джиндайн“ — световен лидер в генното инженерство. Ето защо младият учен Гай Карсън счита за чест поканата да работи там рамо до рамо с най-големите светила на съвременната микробиология и генетика. Ръководена от гениалния и далновиден откривател Брент Скоупс, „Джиндайн“ е на път да постигне невиждан пробив, който обещава да донесе неизброими ползи за човечеството… Но когато Карсън осъзнава какво всъщност се върши зад херметично изолираните стени на забранената зона — вече няма връщане назад: и в буквалния, и в преносния смисъл. Попаднал в челюстите на убийствен капан, Карсън трябва не само да отвоюва живота си, но и да спре надигащия се апокалиптичен кошмар с невъобразими последствия…
— Цяла година чакам този ден. Къде са ти банските?
— Под дънките.
— Потопи се в атмосферата, Гай! Изглеждаш, сякаш ще пасеш крави, изобщо не личи, че си тръгнал на плаж. — Той се обърна към работниците: — Тръгваме точно в осем, така че мърдайте по-живо. Изкарайте машините и ги натоварете.
На паркинга лениво се заточиха други учени, лаборанти и работници, натоварени със сакове, пешкири и сгъваеми шезлонги.
— Как сте започнали тази традиция? — попита Карсън.
— Не помня вече чия беше идеята. Правителството отваря полигона „Тринити“ за посетители веднъж годишно. Веднъж попитахме военните дали можем да ходим и те разрешиха. После някой предложи да организираме пикник, друг спомена за волейбол и студена бира. Накрая някой каза, че било жалко, че не можем да вземем и океана. Тогава дойде идеята за контейнера. Гениално хрумване.
— Не се ли тревожите за радиацията?
Сингър се подсмихна:
— Никаква радиация няма. Все пак си носим Гайгер-Мюлеров брояч, за да убедим и най-скептичните. — Той вдигна глава; от гаража се чу бръмчене. — Хайде, можеш да се качиш при мен.
Скоро десетината бронетранспортьора със затворени люкове потеглиха по черния път към хоризонта. Водоноската остана последна в прашния облак зад тях.
След около час Сингър спря предната машина.
— Стигнахме епицентъра — обяви.
— Как разбираш? — удиви се Карсън.
Огледа пустинята. На запад се издигаше Сиера Оскура: суха, гола пустинна планина, насечена от отвесни скални откоси. Мястото беше пусто, но не по-пусто от останалата част от Хорнада.
Сингър посочи изкривена ръждясала метална греда на няколко метра пред тях.
— Това е останало от кулата, върху която е била поставена бомбата — обясни той. — Ако се загледаш, ще забележиш, че се намираме в плитка вдлъбнатина, изкопана от взрива. Там… — Той посочи едно възвишение с няколко разрушени бункера. — … е бил един от наблюдателните пунктове.
— Тук ли ще е пикникът? — попита малко несигурно Карсън.
— Не. Ще продължим още около километър. Там е по-приятно. Поне малко по-приятно.
Бронетранспортьорите продължиха и скоро спряха на един пясъчен нанос, лишен от всякаква растителност. Сред равната като тепсия местност се извисяваше самотна дюна, обградена с юка. Докато работниците смъкваха металния резервоар от камиона, учените започнаха да се разполагат върху пясъка, да разпъват столове и чадъри, да вадят хладилните си чанти от машините. От едната страна организираха волейболно игрище. Опряха до резервоара дървена стълба. Водоноската се приближи и започна да го пълни с вода. От един касетофон засвириха „Бийч бойс“.
Карсън стоеше настрана и наблюдаваше приготовленията. По-голямата част от времето си бе прекарал в лаборатория 3 и все още не познаваше много от колегите си. Повечето учени работеха заедно от месеци. Той се огледа и с облекчение отбеляза, че Брандън-Смит явно бе предпочела хладината на климатичните инсталации в комплекса. Предишния следобед се беше отбил в кабинета й, за да се осведоми за положението на шимпанзетата, и тя едва не му откъсна главата, задето по невнимание разбутал джунджуриите, които бе наредила педантично по бюрото си. Той си представи дебелото й туловище натъпкано в бански костюм.
Сингър го забеляза и му махна. Наблизо седяха двама старши научни работници, които Карсън почти не познаваше.
— Познаваш ли се с Джордж Харпър? — попита го Сингър.
Харпър се усмихна и му подаде ръка:
— Сблъсквали сме се в Камерата на смъртта. Буквално. И двамата бяхме останали до късно. И, разбира се, всички чухме сполучливото ти описание на доктор Брандън-Смит.
Харпър бе слаб и висок, с оредяла кестенява коса и дълъг гърбав нос. Той се отпусна на шезлонга си. Карсън примигна:
— Просто изпробвах комуникационната система.
Харпър се засмя:
— Работата спря за пет минути. Всички изключиха микрофоните, за да… — Той погледна закачливо Сингър. — За да се изкашлят.
— По-внимателно, Джордж — усмихна се директорът. Кимна към другия учен. — А това е Андрю Вандеруогън.
Вандеруогън носеше консервативен бански, млечнобялата му кожа изглеждаше опасно незащитена от слънчевите лъчи. Той припряно се изправи, свали слънчевите си очила. Подаде ръка на Карсън:
— Приятно ми е.
Беше нисък, хилав, изпънат като истукан, с изключително бледосини очи. Карсън го беше срещал в „Маунт Драгън“ с костюм, вратовръзка и черни лачени обувки.
— От Тексас съм — заяви Харпър, придавайки съответния акцент на гласа си, — така че няма нужда да ставам, като се ръкувам. Ние не сме по любезностите. Андрю пък е от Кънектикът.
Вандеруогън кимна утвърдително: