Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
Властелинът на Замъка!
Единственият по тези места, който под пълната прегладняла луна беше призван да поразява като Божията десница!
Озовал се срещу такова невероятно творение, аз изпаднах в шок — мислите ми се заблъскаха в главата, съзнанието ми отказа да възприеме видяното. Бягството назад бе невъзможно. Въпреки това ми беше останала частичка трезв разум, тя ми позволи да отскоча встрани и да се свия в нишата на прозореца.
Графът влезе, изгледа вещицата, заговориха тихо. Толкова тихо, че макар и наблизо, ми бе невъзможно да чуя каквото и да било. Ала жестовете и на двамата бяха повече от красноречиви: вещицата сочеше леглото, графът кимаше и с ръмжене се съгласяваше.
После на пръсти те приближиха камината. Там, полускрита в сянката на междинната греда, Черната Чума разви някакъв голям чувал, като се изкиска.
Едва-що видял чувала, графът с три скока се озова до моето легло, пъхна се сред завеските, надвеси се отгоре и натисна с коляно. Завесите се разлюляха. Тялото на графа изчезна зад гънките на воалите. Виждах само единия от нозете му, опрян в плочките на пода, другият продължаваше да натиска постелята, яките лапи се впиваха като мълнии, вълчата опашка се размахваше наляво-надясно.
Убийство?
Дори и най-големият страх, и най-жестокият ужас — нищо не би могло да ме потресе така дълбоко, както тази безмълвна сцена.
Вещицата на свой ред притича, разтвори чувала.
Още няколко мига завеските потръпваха в сумрака, сенките призрачно подскачаха по стените. Ала най-ужасяващото в цялото зрелище бе, че ми се стори да забелязвам кръв, която се разплиска в локвичка по плочника, а след това бавно запълзя в тъничка струйка към камината… Всъщност беше снегът от обущата на графа, който сега се топеше и стичаше по земята.
Продължавах да гледам втренчено черната диря. Езикът ми се бе сковал в гърлото, когато пред мен нещо изшава.
Магьосницата и графът омотаваха един в друг чаршафите и ги тъпчеха в чувала. Не знам защо, но ми се стори, че и двамата бързаха занякъде, притеснени като куче, което, след като си е свършило работата, начаса гледа да зарие земята.
В един момент граф Нидек не издържа. Без да са довършили пъкленото дело, той рязко метна безформения куп на гръб и с широки крачки се отправи с чувала към вратата. Вещицата закрета подире му. Едва го догонваше с факела, а част от чаршафа се влачеше след тях. Двамата бързо прекосиха площадката.
Коленете ми се подгънаха, изпитах усещането, че ще се свлека на земята. Съвсем тихичко се замолих.
Не бяха изминали и десетина минути след безумната зловеща сцена, когато аз вече се бях втурнал по петите им, поведен от някакво неочаквано, непреодолимо любопитство.
На свой ред тичешком пресякох площадката и тъкмо щях да свърна под ъгловатото сводче на кулата, когато изведнъж някаква дълбока дупка зейна в краката ми и едва не полетях в небитието: тясна стълба се спускаше на зигзаг надолу и се усукваше в студения мрак, съзрях в дълбините факлата да просвятква като светулка край каменния стълб, около който се виеха стъпалата — колкото повече се потапяше и отдалечаваше запалената борина, толкова по-невидима ставаше. Ледена влага лъхаше от дъното, усетих, че ме облива студена пот и… Нещо в този мрак ме караше да настръхна. Някакво хладно, болезнено пробождане, от което стомахът отново ме сви.
„Студено е — помислих си за миг, — но не е само от студа!“
Спуснах се по първите стъпала, решен докрай да преследвам отдалечаващата се пътеводна светлинка.
Докато преплитах крака в тъмнилото, изведнъж тя се изгуби, а това можеше да означава едно-единствено нещо: графът и вещицата бяха достигнали дъното на пропастта.
Стиснах още по-здраво парапета и продължих да се спускам, уверен, че после ще мога да се върна обратно в кулата през същия изход.
Скоро стъпалата секнаха. Зашарих с поглед край мен и на лунната светлина установих, че от лявата ми страна лъчите на среднощницата осветяваха ниска вратичка, полускрита зад коприва и буренаци, потънали в скреж. Отръсках снега, разчистих ги и… се озовах в подножието на Вълчата кула, надвиснала отгоре ми като черен каменен исполин.
Кой можеше да предугади, че подобна дупка води в замъка? И кой бе разкрил съществуването й на вещицата? Въпроси, които напираха в съзнанието ми, ала нямах никакво време сега да размишлявам над тях.