Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
— Кой ли е могъл да бъде?
Зебалт сви рамене, разпери широко ръце и млъкна.
— Кой може да има интерес да следва старицата в такова време? — запитах и аз, като се обърнах към Шпервер.
— Ох! — изпъшка той отчаян. — Който и да е, единствено Дяволът би могъл да ни каже!
Няколко мига мълчахме замислени.
— Продължих подир следата… — обади се след малко Зебалт. — Катереше се от другата страна на долината, сред еловите горички. После, без никаква логика, изви рязко към Нащърбената канара. Това ме ядоса. „Ах, ти, дърта Чумо! — непрекъснато си повтарях, — ако дивечът се състоеше от такива екземпляри като тебе, занаятът на ловеца щеше да е истински Ад!“ Така неусетно двете следи ме отведоха на билото на Шнееберг. Вятърът здравата беше беснял там, снегът бе натрупал до над коленете. Затъвах в преспи, по едно време се уплаших — можех да хлътна и да пропадна някъде, ала какво да се прави — трябваше да премина. Стигнах до бреговете на буйния Щайнбах и изведнъж изгубих следите… От Черната Чума нямаше и помен! Спрях се, заоглеждах внимателно. Видях, че след като бе тъпкал на едно място — малко наляво, после надясно, ботушите на непознатия в крайна сметка се бяха насочили към Тифенбах. Лоша поличба! Погледнах от другата страна на потока, който за мое учудване още не беше замръзнал — пак нищо! Старата хитруша явно беше поела нагоре или надолу по реката, но във водата, за да не оставя следи! Накъде трябваше да се отправя? Нагоре? Надолу? Бога ми, и аз самият не знаех! Бях толкова объркан, че се върнах право в Нидек…
Зебалт отново млъкна.
— Забрави да разкажеш за закуската… — подсети го Шпервер.
— Ах, да, наистина… В подножието на Нащърбената канара видях, че вещицата бе палила огън. Мястото там беше съвсем почерняло. Опипах с ръка, надявайки се да е горещо, което щеше да означава, че Чумата е нейде наблизо… Ала земята бе леденостудена. Едва тогава отстрани в храстите забелязах примката…
— Примка ли?
— Да. Изглежда вещицата знае да залага примки и то доста умело, защото в снега още личаха отпечатъците на хваналия се див заек… Дъртата бе запалила огъня, за да го изпече, а после си бе устроила гуляй, вещицата му с вещица!
— И като си помислиш — извика Шпервер ядосано и тресна с юмрук по масата, — като си помислиш само, че тази дърта вещица яде месо, докато толкоз почтени хора в селата наоколо изнемогват с картофи! Ето, това ме изкарва извън кожата, Фриц! Ах, само да можех да я пипна, така…
Но той нема̀ време да довърши мисълта си. Пребледня, а ние се спогледахме смразени, изцъклили от ужас очи, невярващи!
Някакъв пронизителен вой разцепи нощната тишина — зловещият вой на вълк-единак в мразовитата, зимна нощ; вой, който човек трябва да е чул, за да може да разбере всичката мъка и горест, целия ужас, вплетени в това стенание на хищник, способно да разцепи устоите на планината… Само че този вой бе прокънтял съвсем наблизо, изпълнил бе и най-тъмните ъгълчета на стълбището, влетял в стаята, сякаш звярът бе пред прага на кулата!
Често бях слушал разкази за страховития рев на лъвовете, преди непрогледен мрак да обгърне безбрежната шир на пустинята; но ако изгаряща, знойна, душна и скалиста Африка има своите раздиращи простора зловещи трели, то заснежените равнини на Севера също имат своя гръмовен тътен, своя потаен, див зов, възможен единствено в такава мрачна зимна нощ, в която всичко се е изпокрило и спи дълбоко, в която нито едно листче не потрепва… И този див зов на природата, това е вълчият вой!
Едва бе заглъхнал зловещият рев, когато в отговор проехтя друг, на подивяла глутница кучета — бяха петдесетте псета в кучкарниците на замъка. Деряха се многогласно и малки, и големи, изпънали до скъсване веригите: тежкият хор на едрите немски овчарки се смесваше с хрипливото джавкане на скорострелните пинчери, жаловитото, уплашено пролайване на рунтавите ловджийки и меланхоличните извивания на кокершпаньолите, които сякаш ридаеха … Целият този пронизителен, невъобразим хор се сливаше с дрънченето на преплетените вериги, скърцането на яростно разклащаните, заплашващи всеки миг да се пръснат кучешки колиби… И въпреки това монотонният продължителен вълчи вой не можеше да бъде надвит — той дирижираше този пъклен многогласен концерт.