Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
— Слава на Всевишния, господин Кнапвурст, отворете ми по-напред, после ще ми обяснявате!
— Да, да, разбира се, ей сегичка! Имайте още малко търпение!
И гърбушкото съвсем бавно, сякаш нарочно, се зае да отключва катинара и да размотава веригата. Решетката със скърцане се надигна, докато аз не просто треперех, а целият се тресях.
— Виждам, доста ви е студено, господин докторе! — продължи човечето. — Но така или иначе, няма да можете да влезете в замъка, защото Шпервер е заключил вътрешната врата, не знам поради какви причини. Обикновено не го правим нощем, спуснатата решетка е напълно достатъчна. Елате, ще се стоплите при мене. Стаичката ми няма да ви се стори разкошна, всъщност, ако трябва честно да си говорим, тя си е направо килерче… Но когато човек примира от студ, хич не придиря…
Без да отвърна на безконечните му брътвежи, аз го последвах по възможно най-бързия начин.
Влязохме най-сетне в неговото убежище и въпреки че почти целият бях вкочанен, не можах да не изтръпна при вида на царящия в колибата хаос и безпорядък. От едната страна керемиденият покрив опираше в скалата, а от другата в стена, висока пет-шест стъпки. Гредите по тавана бяха почернели и опушени.
Обиталището действително се състоеше от една-единствена стаичка, почти цялата запълнена в единия край от голям одър, който джуджето май не си даваше труд да оправя всеки ден. Имаше две шестоъгълни прозорчета с мазни стъкла, в които дори и в най-голямото свое великолепие лъчите на среднощната посестрима на слънцето напълно губеха своя блясък. Грамадна квадратна маса царствено бе разположена в средата на стаичката. Как тази тежка масивна дъбова маса бе влязла тук през тясната ниска вратичка, един Бог знаеше?… Ала аз май отдавна трябваше да престана да се учудвам.
Върху няколко таблички и етажерки бяха струпани свитъци пожълтял пергамент, стари, овехтели големи и малки книги. На масата беше разтворен огромен том с бяла кожена подвързия, сребърни ъгли, по средата имаше почти ръждясала закопчалка. Най-вероятно бе някакъв сборник с хроники. Два фотьойла довършваха мебелировката на стаята: единият — тапициран в бежова кожа, другият — снабден с мека пухена възглавничка, в която острият гръбнак на Кнапвурст все още беше запазил своите очертания.
Не споменавам нищо за писалището, перодръжките и кутийките за тютюн, както и множеството лули, които се виждаха навсякъде из стаята. Чугунена зачервена печица се бе свила в единственото останало свободно ъгълче, с отворена вратичка, през която от време навреме със съсък бликваха снопчета искри, сякаш ръмжеше раздразнен котарак, надигнал ядосано лапа.
Всичкото това бе потънало в мекия кехлибарен полуздрач, отморяващ очите, чието тайнство на светлини и сенки фламандските майстори бяха отнесли със себе си.
— Значи излязохте снощи, господин докторе? — запита ме Кнапвурст, когато се настанихме удобно — той пред любимия си разтворен том, аз до бумтящата печка, почти прегърнал кюнеца й.
— Да, доста раничко — отвърнах му. — Един дървар в Шварцвалд се нуждаеше от помощта ми, беше се ударил лошо с брадвата по левия крак…
Това обяснение изглежда задоволи гърбушкото. Той запали лула, чудесна изработка от стар чемшир, цялата полирана в черно, която провисна в устата му.
— Не пушите ли, докторе?
— Не, благодаря!
— Е, ако ви се припуши все пак, напълнете си някоя от моите. А аз бях стигнал дотук — и той протегна дългата си пожълтяла ръка към разтворения том. — Тъкмо четях хрониките на Херодот, когато пристигнахте…
Сега разбрах защо ме беше накарал да чакам толкова дълго.
Наблюдавах чудноватата му физиономия, дълбоките бръчки, които опасваха устата му, присвитите очички, неестествено големия нос, заоблен в края, ала най-вече ме поразяваше високото, лъснало чело. Откривах у Кнапвурст нещо сократовско, нещо загадъчно, потайно. И докато греех ръце над весело бумтящия в печката огън, аз не можех да се отърва от размислите, налегнали ме по повод чудатата участ на някои хора.
„Ето, да вземем например това джудже пред мен — мислех си, — сгърбено, направо уродливо, прокудено в най-отдалечения край на замъка, сякаш полски щурец, скрил се зад огнището. Та ето го зиме и лете нашият Кнапвурст — сред суматоха и глъч, по време на походи и на лов, в студ и пек, стои си той тук в замъка и през цялото време носи на плещите си своето самотно съществуване заровен, потънал сред книги, сътворил си един друг свят, без да се интересува за отминаващите сезони, без да го е грижа дали хората край него се смеят или плачат, дали лятото ще е знойно и сухо, а зимата дълга и студена; нехаещ за слънцето и звездите, за луната, които колкото и да се мъчат, не могат да проникнат през мазните, мръсни стъкла на единствената му стаичка и да развеселят или натъжат природата… Не, този човечец живееше сам за себе си. Докато другите се отдаваха на любовни трепети и авантюри, докато биваха направлявани от безпощадните закони на амбицията, егоизма, скъперничеството и се надяваха, желаеха страстно, ламтяха, то той бе престанал отдавна да се надява, не желаеше никого страстно, не ламтеше за нищо. Той просто пушеше с наслада лулата си, присвил глава над стария пергамент и потънал в упоение, мечтаеше. Мечтаеше си за неща, които вече не съществуваха или никога дори не бяха съществували, като и едните, и другите се свеждаха до едно-единствено негово заключение: «Бернар Херцог или Херодот са го казали така… Еди кой си обаче е предположил друго… Да проверим няма ли и трето мнение по въпроса!» И това правеше клетия писар щастлив, даваше му енергия, захранваше духа му! Защото това се оказваше смисълът на живота му! С всеки изминат ден кожата му все повече се нашупляше като пергаментите, които се валяха край него, гръбнакът му все повече се превиваше. Дългите му пръсти оставяха все по-дълбоки следи по и без това хлътналите бузи, и въпреки това сивите му очички се задържаха все по-задълго над чудноватите латински, етруски или гръцки текстове. С всеки изминат ден той все повече се въодушевяваше, бърчеше вежди над някои от по-сложните и заплетени пасажи в оригиналите, които на всяка цена бе сметнал за нужно да си преведе, като котарак облизваше с доволство устни, когато успяваше докрай да ги разчете… А сетне, след сполучливия прочит, се изтягаше с кръстосани крака на своя одър, уверен, че е приключил достойно деня си, че е свършил онова, което бе трябвало.