Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Монахът въздъхна.
— Аз лично смятам, Оцу, че нито тази, нито коя да е от другите вечери трябва да поднасяш саке на офицера. Жрецът обаче е на друго мнение. А той държи на думата си. Не е от онези, които могат да спечелят благоволението на даймио към храма само с хубави думи. Смята, че трябва да пои и гощава този самурай, да се грижи всеки миг той да бъде доволен. — Той потупа Оцу по гърба. — В крайна сметка, той те е взел при себе си и те е отгледал, така че донякъде си му длъжна. Няма да се налага да оставаш дълго време.
Момичето с неохота се съгласи. Докато Такуан й помагаше да стане, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и каза:
— Ще отида, но само ако обещаеш да останеш при мен.
— Аз самият нямам нищо против, но онзи мустакатко не ме обича, а и всеки път, щом му видя глупашките мустачки, усещам непреодолимо желание да му кажа колко нелеп вид има. Знам, че това е детинщина, но някои хора просто ми действат по този начин.
— Но аз не искам да ходя сама там!
— Нали свещеникът е там?
— Да, но винаги си тръгва, когато аз вляза.
— Хм. Това не е хубаво. Е, добре, ще дойда с теб. Сега стига си мислила за това и иди да си измиеш лицето.
Когато Оцу най-сетне се появи в стаята на свещеника, офицерът, който вече пиянски се поклащаше, веднага живна. Той оправи шапката си, която забележимо се беше килнала на една страна, изпадна в твърде весело настроение и на няколко пъти поред поиска да пълнят отново чашата му. Скоро лицето му цялото почервеня и ъгълчетата на изпъкналите му навън очи паднаха надолу.
Явно нещо обаче пречеше удоволствието му да бъде пълно и това бе нежеланото присъствие в стаята. От другата страна на лампата седеше Такуан, приведен напред като сляп просяк и потънал в четенето на разтворена върху коленето му книга.
Офицерът взе монаха за някой от послушниците и като го посочи с пръст, ревна:
— Хей, ти там!
Такуан продължи да чете, докато Оцу не го сбута с лакът. Тогава той вдигна разсеяно поглед и като се озърна, рече:
— На мен ли говорите?
— Да, на теб! — продължи грубо самураят. — Нямаш работа тук при мен. Излизай!
— О, аз нямам нищо против да остана — отвърна с невинен глас Такуан.
— Ах, така ли?
— Да, разбира се — каза Такуан и се върна към четивото си.
— Е, но аз имам нещо против — грубо натърти самураят. — Когато някой до мен чете, това ми разваля вкуса на сакето.
— О, извинете — отвърна Такуан с престорена загриженост. — Колко нелюбезно от моя страна. Сега затварям книгата.
— Дразня се и само като я гледам.
— Добре тогава. Ще помоля Оцу да я отнесе.
— Не говоря за книгата, глупако! Става дума за теб! Ти пречиш тук.
Такуан доби сериозно изражение.
— Е, това вече е нещо, да. Аз обаче не съм блаженият Ву-кун, та да мога да се превърна в облак дим или пък да стана насекомо и да кацна на подноса ви.
Зачервеният врат на офицера се изду и очите му сякаш щяха да изскокнат.
— Вън, глупако! Изчезни от очите ми!
— Много добре — отвърна спокойно Такуан и се поклони. Хвана Оцу за ръка и се обърна към нея: — Гостът казва, че предпочита да е сам. Любовта към уединението отличава всички мъдри хора. Не бива повече да го безпокоим. Ела.
— Ама… ама… ти…
— Нещо не е наред ли?
— Кой е казвал, че трябва да вземеш със себе си Оцу, грознико?!
Такуан скръсти ръце на гърдите си.
— В течение на годините съм забелязал, че малцина от свещениците и монасите са особено привлекателни на външност. Същото впрочем важи и за самураите. Да вземем например вас.
Очите на офицера почти изскочиха от орбитите.
— Какво?!
— Замислял ли сте се за мустачките си? Искам да кажа, правил ли сте си наистина някога труда да ги огледате и безпристрастно да ги оцените?
— Откачено копеле — изкрещя офицерът и посегна към сабята си, която стоеше подпряна на стената. — Сега внимавай!
Докато се изправяше на крака, Такуан, който го наблюдаваше с едното си око, невъзмутимо попита:
— Хмм. И как точно да внимавам?
Капитанът вече крещеше и беше хванал в ръка сабята си заедно с ножницата.
— Това повече не се понася. Сега ще си получиш заслуженото!
Такуан избухна в смях.
— Да не би това да значи, че сте намислил да ми отрежете главата? Ако е така, оставете. Ще ви е ужасно досадно.
— А?
— Досадно. Не мога да си представя нещо по-досадно от отрязването на монашеска глава. Тя само ще падне на пода и ще остане да лежи там и да ви се присмива. Не твърде голямо постижение, а и какво полза бихте могъл да имате от него?
— Е — изръмжа офицерът, — да кажем, просто ще имам удоволствието да те накарам да млъкнеш. Доста ще ти е трудно след това да дрънкаш безочливости!