Колорадеца

Макар да беше едва двайсет и две годишна, Стефани щеше да възнегодува, ако някой друг я наречеше „момиче“. Този деветдесетгодишен старец с рядката бяла коса, тясно лице и проницателни сини очи обаче не беше „някой друг“. Тя дори се изчерви от удоволствие.

— Не е можел да знае, че ще му се паднат тъпанари като О’Шани и Морисън, когато дойде време да разследват смъртта му — рече Дейв. — Не е можел да знае, че ще трябва да разчита на стажант, който през последните няколко месеца е носел куфарчетата и е търчал за кафе, да не споменавам двамата старци, издаващи седмичник, дето е само едно стъпало над търговската диплянка.

— Чакай малко, братко — спря го Винс. — Я си мери думите! — И надигна старческите си юмруци, ама ухилен до уши.

— Ама всичко си е дошло на мястото — каза Стефани. — Накрая. — И добави, като си мислеше за жената и мъничкия Майкъл (който вече трябваше да е около двайсет и пет годишен): — Включително и за нея. Без Пол Дивейн и вас двамата Арла Когън изобщо нямаше да си получи застраховката.

— В туй има известна истина — призна Винс. Стана й смешно, като видя, че нещо тук го накара да се чувства неловко. Не че е сторил добро, каза си тя, а че някой е разбрал, че е сторил добро. Тук на острова имаха интернет и почти на всеки покрив можеха да се видят малки сателитни антени. Нито една рибарска гемия не излизаше в морето без включен джипиес. И все пак старите калвинистки идеи бяха вкоренени дълбоко. „Нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната“.

— Точно какво смятате, че се е случило? — попита стажантката.

— Не, Стефи — меко, ала твърдо отвърна Винс. — Ти все още очакваш от килера да изскочи Рекс Стаут или Елъри Куин, хванати под ръка с госпожица Джейн Марпъл. Ако знаехме к’во се е случило, ако имахме няк’ва престава, щяхме да вървим по таз следа, дорде сме живи. Майната му на „Бостън Глоуб“, щяхме да пуснем на първа страница на „Айлендър“ к’вато и история да бяхме открили. През осемдесет и първа може да бяхме дребни вестникари, а сега може да сме дребни дърти вестникари, ама не сме мъртви дребни дърти вестникари. Все още мра за големи истории.

— И аз — заяви Дейв. Беше се изправил, сигурно да иде при фактурите, но сега приседна върху ъгъла на бюрото си и започна да люлее дебелия си крак. — Винаги съм мечтал да публикуваме история, която да препечатат в цялата страна, и с таз мечта сигур ще си умра. Давай, Винс, кажи й к’во мислиш. Тя ще го запази за себе си. Вече е наш човек.

Стефани едва не потрепери от удоволствие, но Винс Тийг като че ли не забеляза. Наведе се напред и впери в светлосините й очи своите, които бяха много по-тъмни — с цвета на океана в слънчев ден.

— Добре. Много преди таз работа с щемпела на мен ми се струваше, че има нещо странно в туй как е умрял и как е стигнал тука. Почнах да си задавам въпроси, когато разбрах, че от пакета липсва само една цигара, въпреки че е бил на острова най-късно от шест и половина. Направо им досадих в „Бейсайд Нюз“.