Колорадеца
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Колорадеца». Краткое содержание книги:
Един мъж е намерен мъртъв на остров до крайбрежието на Мейн. Трупът не е разпознат. Единствено упоритата работа на двама местни журналисти и един стажант по криминалистика довежда до откриване на следи. До разпознаването на мъртвеца изтича повече от година.
И това е само началото на мистерията. Защото колкото повече научават за мъжа и озадачаващите обстоятелства на смъртта му, толкова по-малко разбират. Дали това е невероятно престъпление? Или нещо още по-странно…
С привкус на „Малтийският сокол“ от Дашиъл Хамет и творчеството на Греъм Грийн, Стивън Кинг ни поднася трогателна и изненадваща история, чиято тема не е нищо друго освен природата на самата мистерия…
— А аз — да оправя онез фактури — каза Дейв. — Но първо, струва ми се, е време за поредното облекчаване. — И се затътри към тоалетната.
— Май че е най-добре да се залавям за моята рубрика — въздъхна Стефани. После избухна, полу на смях, полусериозно: — Ама почти ми се иска да не ми го бяхте разправяли, щом ще ме оставите в неизвестност! Ще минат седмици, докато го изхвърля от ума си!
— Минаха двайсет и пет години, а ний още не можем да го изхвърлим от нашите — отвърна Винс. — Ама поне вече разбираш защо не го разказахме на репортера от „Глоуб“.
— Да. Разбирам.
Той се усмихна и кимна.
— Ще се оправиш, Стефани. Всичко ще е наред. — Старецът приятелски я стисна за рамото и се запъти към вратата, като пътьом взе тесния си репортерски бележник от разхвърляното си бюро и го пъхна в задния си джоб. Макар и деветдесетгодишен, се движеше леко и гърбът му беше съвсем мъничко превит от възрастта. Носеше бяла риза, на гърба на която се кръстосваха тирантите му. По средата на стаята спря и отново се обърна към нея. Сноп късни слънчеви лъчи огря бебешки меката му бяла коса и я превърна в нимб.
— Истинско удоволствие е, че си тук — каза Винс. — Искам да го знаеш.
— Благодаря ти. — Стажантката се надяваше, че гласът й не е издал внезапно обзелото я желание да заплаче. — Беше чудесно. Отначало малко се съмнявах, но… но предполагам, че същото се отнася и за вас. Истинско удоволствие е, че съм тук.
— Мислила ли си да останеш? Според мен трябва.
— Да. Бъди сигурен.
Той сериозно кимна.
— С Дейв го обсъдихме. Ще е хубаво в редакцията да се влее малко нова кръв. Малко млада кръв.
— Вие двамата ще работите още дълги години.
— О, да — безцеремонно отвърна Винс, като че ли това беше факт, и когато след половин година умря, Стефани седеше в студената черква, водеше си бележки за службата в собствения си тесен репортерски бележник и си мислеше: „Той знаеше, че наближава“. — Аз ще работя още дълги години. И все пак, ако искаш да останеш, ще се радваме да те приемем. Няма нужда да ми отговаряш сега, но го смятай за предложение.
— Добре, ще го смятам. И струва ми се, че и двамата знаем какъв ще е отговорът.
— Чудесно тогава. — Старецът понечи да се обърне, после я погледна за последен път. — За днес почти приключихме с обучението, ама бих могъл да ти кажа още нещо за нашата работа. Може ли?
— Разбира се.
— Има хиляди вестници и десетки хиляда хора пишат истории в тях, но историите са само два типа. Едните са новини, дето обикновено изобщо не са истории, а само описания на развиващи се събития. Таквиз неща няма нужда да са истории. Хората взимат вестник, за да прочетат за кръвта и сълзите, по същия начин, по който намаляват скоростта, за да позяпат катастрофа на магистралата, и после продължават нататък. Ала к’во откриват в своя вестник?
— Разследвания — отговори Стефани, мислеше си за Ханрати и неговите неразгадани мистерии.
— Амчи да. А туй вече са истории. Всяка си има начало, среда и край. Туй ги прави щастливи новини, Стефи, винаги щастливи. Даже историята да е за църковна секретарка, която сигур е убила половината паство на църковния пикник, щото любовникът й я е зарязал, туй е щастлива новина, и що?
— Не знам.
— По-добре да знаеш — заяви Дейв, като се появи от тоалетната, все още бършеше ръце с книжна кърпа. — По-добре да знаеш, ако искаш да останеш в бранша и да разбираш к’во всъщност вършиш. — Хвърли пътьом кърпата в кошчето си.
Момичето се замисли.
— Разследванията са щастливи истории, защото свършват.
— Точно тъй! — възкликна Винс и лицето му грейна. Той протегна ръка нагоре като проповедник. — Имат развръзка! Имат завършек! Но нещата в истинския живот имат ли начало, среда и край, Стефани? К’во ти подсказва опитът?
— Когато става въпрос за работа във вестник, нямам особено голям опит — призна стажантката. — Само в университетския и, нали знаете, в „Изкуство и разни“ тук.
Винс махна с ръка.
— Сърцето и умът ти — к’во ти подсказват?
— Че в живота обикновено не е така. — Мислеше си за един конкретен млад мъж, с когото щеше да се наложи да уреди отношенията си, ако решеше да остане на острова след изтичане на четирите месеца… а това уреждане можеше да се окаже сложно. Със сигурност щеше да е сложно. Рик нямаше да приеме новината добре, защото в неговите представи историята не биваше да се развие така.
— Никога не съм чел разследване, което да не е лъжа — меко рече Винс, — но обикновено можеш да събереш една лъжа на страницата. Таз тука нямаше да се събере. Освен ако… — Той леко сви рамене.