Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
— Плячката си е плячка. Само че това не важи за мечките и глиганите. Те заслужават честен двубой.
Интересна позиция, със свои представи за справедливост. Бях склонен да я приема.
— Грай ти е намерила куче — каза Парн.
— Тъкмо щях да я помоля…
— О, веднага щом чу, че са ти вързали очите, заяви, че ще ти трябва куче водач и започна да обучава едно от кутретата на Кинни. Те са добри кучета. Минете през Роддмант на връщане. Грай може вече да е готова.
Приятен момент в тези скучни мъчителни дни.
Ловците се прибраха късно вечерта. Безпокоях се за баща ми, но не смеех да го призная и само се ослушвах да доловя гласа му. Най-сетне дойде. Гъсока си бил ударил крака в мелето. Поздрави ме нежно, но усещах, че е ужасно изморен. Целият лов се бил объркал заради Огге и големия му син, които се скарали каква тактика да приложат, и така глиганът, макар и притиснат на тясно, убил две кучета и избягал, един кон си счупил крака в преследването, после, докато си проправяли пешком път из шубраците, глиганът изкормил още едно куче и накрая, както шепнешком ни обясни Канок: „всички удряха и мушкаха нещастното животно, но никой не смееше да го доближи. Отне им половин час да го убият“.
Известно време мълчахме, заслушани в продължаващата караница между Огге и сина му. Прислугата най-сетне донесе дивото прасе в лагера — подуших острата миризма на месо и кръв. Нарязаха церемониално черния дроб, за да го разделят между участниците в лова. Канок не получи своя дял — беше отишъл да нагледа конете. Чух синът на Огге Харба да го вика, но баща ми не отговори. Никой не дойде да ме покани. И тази вечер, и през дните след това, докато пътувахме обратно, Огге не заговори нито мен, нито баща ми. Изпитвах облекчение, че вече не ме дразни и подкача, но и същевременно се безпокоях. Вечерта на последния лагер попитах тихо баща ми дали смята, че бранторът ни е сърдит.
— Твърди, че съм отказал да спася кучетата му — рече Канок. Лежахме край огъня, опрели глави, и си шепнехме. Мисълта, че сме заобиколени от мрак, донякъде ме успокояваше, защото поне нямаше какво да видя.
— Какво всъщност стана?
— Глиганът беше разярен и замахна към тях с бивните си. Огге ми извика: „Каспро, убий го с очи!“ Сякаш дарбата ми е предназначена за ловуване! Хвърлих се срещу глигана с копие, заедно с Харба и още неколцина. Огге не дойде с нас. Глиганът смени рязко посоката, профуча покрай него и се измъкна. Горките кучета — беше ги смазал. А той обвинява мен.
— Трябва ли да оставаме, когато се върнем в къщата му?
— Поне една нощ.
— Той ни мрази — казах.
— Не и майка ти.
— Нея най-много — възразих.
Канок не ме разбра, нито ми повярва. Но аз бях сигурен в думите си. Огге можеше да ми се подиграва колкото си иска, да се перчи пред Канок с богатство и положение и така нататък, но Мелле Аулита оставаше непостижима за него. Долавях безпомощните му усилия да я впечатли, да се хвали пред нея и да я покровителства — и колко бързо и умело тя го обезкуражаваше. Всичко, което той притежаваше, не значеше нищо за нея. Тя дори не се страхуваше от него.
11
Когато след прекараните в пущинака дни и нощи се върнахме и най-сетне отново се събрахме с мама, а аз можах да се изкъпя и да сложа чисти дрехи, дори недружелюбните стаи на Дръмант, които никога не бях виждал, ми се струваха познати.
Слязохме за вечеря в голямата зала и чух брантор Огге да заговаря баща ми за пръв път от няколко дни.
— Къде е жена ти, Каспро? — попита го. — Къде е хубавата калука? И сляпото ти момче? Ето, доведох внучката си да се запознае с него — чак от другия край на моите владения, направо от Риммант. Ей, момче, ела да те запозная с Вардан, да видим дали ще се харесате!
Думите му бяха последвани от груб смях в залата.
Чух Даредан Каспро, майката на момичето, да му шепне да пристъпи напред. Положила ръка на рамото ми, мама каза:
— Радвам се да се запознаем, Вардан. Това е синът ми Оррек.
Момичето не отговори. Вместо това чух тихо хленчене, а може би скимтене, и се зачудих дали не си носи кученце.
— Здравей, как си — казах и склоних леко глава.
— Как си как си как си — отвърна някой пред мен с дрезгав тих глас, откъм мястото, където трябваше да е момичето.
— Кажи здравей, Вардан — отново настойчиво прошепна Даредан.
— Си как си как си как.
Не знаех какво да кажа. Вместо мен заговори мама:
— Много добре, благодаря ти, миличка. От Риммант е доста път, сигурно си изморена.
Отново необяснимото хленчене и скимтене.
— Да, така е — потвърди майка й, но веднага след това се намеси Огге.
— Хайде, стига, жени, оставете младите да си поговорят. Не им подсказвайте какво да си кажат. Не искам да ги сгодявате насила. Ама каква хубава двойка са, нали? Какво ще кажеш, момче, нали е хубавица моята внучка? В жилите й има от твоята кръв, кръв на калуци, но си е чиста проба Каспро. Родословието ще се запази, а това е важното! Красавица ми е тя, нали?