Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
Когато бяхме малки и заедно в Роддмант, с Грай спяхме където ни падне, като животинки, но сега бяхме във възраст, в която родителите ни вече говореха пред нас за годежи и сватби. Така че си пожелахме лека нощ като възрастни. Тернок ме отведе в стаята на родителите ми и ми прошепна, че мама е заспала на леглото и че баща ми е в креслото, даде ми едно одеяло и аз легнах на пода, завих се и заспах.
На сутринта мама настоя, че вече се чувствала добре. Най-обикновена настинка, нищо повече. Готова била да се прибираме у дома.
— Но не бива да яздиш — каза Канок и Парн го подкрепи. Тернок ни предложи каруца със сено, теглена от дъщерята на кобилата с увисналата бърна, която бе яздил по време на битката в, Дънет. И тъй мама, Сажда и аз поехме за Каспромант с всички удобства, изтегнати на черги в каруцата. Канок яздеше Бранти, а Гъсока и Пъстра го следваха послушно. Сажда, изглежда, прие съвсем спокойно смяната на дома и на господаря си, макар че веднага обиколи всички ъгли на къщата и ги подмокри старателно. Поздрави любезно няколкото ни стари кучета, но се държеше малко резервирано. Беше като баща ми — приемаше отговорностите си твърде сериозно. А главната й отговорност бях аз.
Грай дойде скоро, за да поднови обучението й, и продължи да прескача до нас на всеки няколко дни. Яздеше едно жребче, Пожар, беше на кордемантските Барреви. Те бяха помолили Парн да го „пречупи“ и Парн едновременно обяздваше жребчето и учеше Грай на това изкуство. „Пречупване“ е термин, който използват владеещите дарбата за призоваване, макар че тя няма почти нищо общо с методите за обучение на млад кон. Нищо не се „чупи“ по време на обяздването, по-скоро се създава нещо съвсем ново. Това е продължителен процес. Грай ми обясни някои особености: искаме от коня да прави неща, които противоречат на природата му, а от друга страна, конете не са като кучетата, липсва им стаден инстинкт, за да се подчиняват на определена йерархия. Кучето приема и се подчинява, конят се съгласява. Обсъждахме тези въпроси, докато обикаляхме със Сажда и Грай ни помагаше да свикнем един с друг. А също и докато Грай яздеше Пожар, аз Пъстра, а Сажда тичаше наблизо, отвързана и свободна да изучава местността, да спира, да души, да щъка по странични пътеки и да плаши зайците, без да ме безпокои. Но извиках ли я, идваше веднага.
Сажда и Грай промениха живота ми изцяло и аз помня онова лято, първото от доброволната ми слепота, като необичайно щастливо. Бях преживял толкова много неща преди него, бях толкова объркан и изплашен от дарбата си, че след като очите ми бяха завързани и нямаше никаква опасност да я приложа неправилно, не се налагаше да се измъчвам, нито да бъда измъчван. Кошмарът в Дръмант бе останал в миналото и аз отново бях сред най-близките си хора. Страхът, който долавях у някои от тях, беше като компенсация за безпомощността ми. Достатъчно е, докато се промъкваш пипнешком през някоя стая, да чуеш изплашен шепот: „Ей, какво ще стане, ако му падне превръзката? Свършено е с мен!“
Известно време мама почти не ставаше от леглото. Но се оправи и отново започна да обикаля из къщата. Ала един ден, тъкмо вечеряхме, някой извика изплашено, настъпи суматоха и после баща ми и мама излязоха. Останах на масата, объркан и изплашен. Попитах какво се е случило. Отначало никой не ми отговори, после едно момиче обясни:
— Тече й кръв. Полата й беше подгизнала.
Вцепених се от ужас. Отидох и седнах при огнището, съвсем сам, замаян. Там ме намери баща ми. Успя само да каже, че мама е пометнала, но вече била по-добре. Говореше със спокоен глас и това ми вдъхна известна увереност. Точно от увереност се нуждаех най-силно.
На следващия ден пристигна Грай с Пожар. Качихме се да навестим мама в малката стаичка на кулата. Там имаше легло и беше по-топло, отколкото в спалнята. Макар че беше разгарът на лятото, огънят в огнището гореше. Прегърнах мама и установих, че се е увила с дебелия си вълнен шал. Говореше с малко пресипнал глас, но иначе беше съвсем бодра.
— Къде е Сажда? — попита ме. — Искам да я видя. — Сажда естествено беше с нас, чакаше пред вратата. Грай я пусна и тя се покатери на леглото и се притисна до мама. Разказахме как върви обучението на кучето и на Пожар, после поговорихме за разни други неща. Грай се надигна, преди да съм готов да си вървя, заяви, че е време да тръгваме, целуна мама и прошепна: